Първият гроб отдясно

— Съпругът на клиентката ме цапардоса. Трябваше да ангажирам вниманието му, докато тя се качваше на самолета за Мексико.

— Не ми казвай, че си поела случай с домашно насилие.

— Добре.

— Не си, нали?

— Напротив.

— По дяволите, Дейвидсън, на нищо ли не се научи от мен?

Беше мой ред да го изгледам невярващо.

— Приятел, точно ти си този, който ми разясни как Франк Ахеърн те е обучил да помагаш на хора да изчезват. Защо мислиш, че ми беше нужна тази информация?

— Не и за да се намесваш в случаи на домашно насилие.

— Всичките ми случаи са от този тип. С какво според теб се занимават частните детективи?

Той имаше и лиценз за частен детектив, разбира се, но беше предпочел да се концентрира върху издирване на изчезнали лица. Там възнагражденията са щедри, ако си добър като него. А и истината е, че в този случай трябваше да се съглася с Гарет. Малко се бях надценила, но всичко завърши добре.

Клиентката, позната под името Роузи Хършил, беше взела номера ми от приятел на приятел и ми бе позвънила една вечер с молбата да се срещнем пред супермаркет в Уестсайд. За да се измъкне от къщи, беше казала на мъжа си, че отива за мляко, така че се видяхме в един отдалечен край на паркинга на въпросния магазин. Самият факт, че трябва да се оправдава, за да излезе от дома си, беше изострил нервите ми. Трябваше да си плюя на петите още тогава, но тя беше така отчаяна, уплашена и изтощена, задето мъжът й си изкарваше на нея яда, че е кръгъл неудачник, та не можах да й обърна гръб. Състоянието на челюстта ми не беше нищо, в сравнение със синините по лицето й, когато я видях за пръв път. Знаеше със сигурност, а и аз го вярвах, че ако се опиташе да напусне съпруга си, нямаше да доживее до следващия си рожден ден.

Тъй като беше родом от Мексико и имаше роднини там, съставихме план, според който тя трябваше се срещне с леля си в Мексико Сити и оттам двете да отпътуват на юг с достатъчно пари в брой, за да отворят малък хотел на плажа, в близост до селото на баба й и дядо й.

Според казаното ми от Роузи, мъжът й никога не се беше срещал с мексиканските й роднини. Шансовете му да открие нужното семейство Гутиерес в Мексико Сити клоняха към нула, но за всеки случай им бях осигурила нови документи за самоличност. Това само по себе си беше приключение.

Междувременно изпратих анонимно съобщение на господин Хършил, в което се преструвах на обожателка и го канех на питие в бар в Уестсайд. Въпреки че сигурността в бара на баща ми бе примамлива, не можех да рискувам някой да изтърси истинското ми име. Така че оставих Роузи на летището и прекосих Рио Гранде в обратна посока. Щеше да й се наложи да почака няколко часа до излитането на самолета, но аз имах план как да държа Хършил зает цялата вечер. Провокирах го да ме удари и после подадох оплакване. Не че беше лесно. Флиртувах като разгонена кучка и накрая го полях със студен душ. Естествено беше мъж като Хършил да се почувства оскърбен, задето е бил подведен. Изтърсих няколко обиди на тема малки пениси, изкикотих се пренебрежително и юмруците заваляха.

Щеше да е по-лесно да го напия и да го зарежа някъде по пътя, но не можех да рискувам той да открие, че Роузи е заминала преди настъпването на сутринта. А една нощ в ареста беше предостатъчна. И ето че тя вече беше на път към мечтаната кариера на хотелиерка.

— Ето тук е — каза Елизабет.

— Тук — предадох аз информацията на Гарет. — Къщата на ъгъла ли?

Тя кимна.

Намерихме я точно там, където ни каза, че ще бъде. Първо зърнах обувките й — червени, скъпи и с остри токове. После огледах покойната Елизабет. Пълно съвпадение. Това ми стигаше. Върнах се обратно на верандата и поседнах, докато Гарет и другият полицай съобщаваха в участъка.

Докато се упреквах, че не участвам в огледа на трупа и не издирвам улики, както правят уважаващите се частни детективи, вниманието ми бе привлечено от петно в периферното ми зрение. Не от тези петна, които всички виждат. Това беше по-тъмно и по-масивно.

Хвърлих поглед встрани възможно най-бързо, но го пропуснах. И отново. Напоследък се случваше често. Тъмни петна в периферното ми зрение. Реших, че или Супермен беше умрял и се стрелкаше наоколо със скоростта на светлината — защото мъртвите не се движат много бързо, появяват се от нищото и също така изчезват — или получавах поредица от микроинсулти, които някой ден щяха да прераснат в масивен мозъчен кръвоизлив.

Определено трябваше да си проверя холестерола.

Разбира се, имаше и още една вероятна причина. Такава, която не исках да обмислям, но която би обяснила много.

Никога не съм се страхувала от непознатото както другите хора. Не са ме плашели неща като тъмнина, чудовища или Торбалан. Вероятно ако се боях, нямаше да стана добър жътвар на души. Но нещо или някой ме преследваше. В продължение на седмици се опитвах да убедя сама себе си, че си внушавам, но през целия си живот съм виждала само едно нещо да се движи така бързо и то беше единственото на света, което ме ужасяваше.