Първият гроб отдясно

„Обичам деца, но едва ли ще мога да изям цяло.“

Стикер върху броня на автомобил

Тревожех се, че детето демон ще ме последва до апартамента ми и ще продължи с ужасиите си, затова се уверих, че го няма никъде, преди да се кача в Мизъри и да се отправя към дома. За всеки случай влязох като хала в апартамента, поздравих набързо господин Уонг и взех да ровя в къта си за развлечения, за да извадя цялото си оборудване за екзорсизъм. Държа го в къта за развлечения, защото кое може да е по-развлекателно от екзорсизма?

Всъщност не мога да извърша такъв дори и при моя престижен статут като жътвар на души. В състояние съм само да помогна на покойника да разбере защо още е на земята и да го примамя към друга плоскост. Не мога да го насиля да си отиде против волята му. Поне си мисля, че не мога. Всъщност никога не съм опитвала. В състояние съм обаче да ги изиграя. Няколко свещи, един бърз напев и ето ти на — екзорсизъм. Покойниците си падат по него и накрая — щат, не щат — прекръстват се. Освен господин Хабършам от дъното на коридора. Той само се изкиска, като се опитах да му приложа екзорсизъм. Дъртият му пръдльо.

Въпреки господин Хабършам — а май бих прибавила и господин Уонг — ми харесваше да живея тук. Жилищната ми сграда „Козуей“ не само е на гърба на татковия бар и съответно на моя офис, тя е нещо като местна забележителност.

Живеех тук от три години и нещо, но когато бях малка — твърде малка, за да знам, че съществува зло — тази стара сграда се запечата в паметта ми. По-късно, когато татко купи бара, се озовах на задния паркинг и видях сградата отново за пръв път от близо десет години. Докато разглеждах средновековните орнаменти около входа — рядкост за Албукърки — стоях омагьосана от нижещите се като на филмова лента спомени, мрачни и болезнени, които нахлуха в съзнанието ми. От тях ме заболяха гърдите, секна ми дъхът и разбрах, че вече съм обсебена от сградата.

Имахме обща история с нея, ужасна, кошмарна история, която включваше предсрочно освободен изнасилвач, търсещ си плячка. Изпитвах чувството, че със заживяването си в нея побеждавам кошмарите си. Естествено, действаше най-добре, когато кошмарите не идваха да ме навестяват.

Сложих да се вари кафе и се отправих към банята да проверя дали и очите ми са така подути като челюстта ми. Да ревеш като кинозвезда в клиника за наркомани не беше най-добрата разкрасителна процедура. Но бързо установих, че червените подутини подчертават златистото в очите ми. Страхотно. Пуснах докрай топлата вода и изчаках задължителните десет минути, за да стане наистина гореща.

А казват, че в Ню Мексико имало недостиг на вода. Не и според моя хазяин.

Точно тогава чух Куки — моята съседка, най-добра приятелка и рецепционистка — да нахълтва с чаша кафе в ръка. Куки доста напомня Креймър от „Зайнфелд“, само дето не е толкова нервна. Нещо като Креймър, който редовно пие прозак5. Знаех, че си носи чаша с кафе, защото в ръката й винаги има чаша с кафе. Без нея като че й е трудно да съставя завършени изречения.

— Мила, прибрах се! — викна тя от кухнята.

Да, носеше си кафето.

— Аз също — долетя още един глас, придружен с кикотене.

Запознах се с Куки, когато се нанесох в „Козуей“. Тя също бе новопристигнала тук след адски грозен развод, по нейни думи, и мигом станахме приятелки. Само че тя имаше дъщеря — Амбър — и двете вървяха в комплект. Докато с Куки веднага се харесахме, детето малко ме тревожеше. Никога не съм си падала по четириноги, които имат вродена способност да разкриват всичките ми дефекти само за трийсет секунди. А за сведение и аз мога да чета, без да си движа устните. Обаче бях решена да спечеля Амбър на всяка цена. И само след една игра на миниголф вече бях като глина в ръцете й.

— Ей сега излизам — подвикнах от банята.

Съседката на етажа, госпожа Лоуънстийн, сигурно переше, защото бързо потече гореща вода. Наплисках лицето си и около мен се вдигна пара. Погледнах се в огледалото и се зарадвах, че мъжът от сънищата ми не може да ме види такава. Тъкмо попивах с кърпата очите си, когато сред капчиците вода се оформи и заблещука име.

ДЪЧ.

Дъхът ми спря. Дъч. Не си го бях въобразила. Мъжът от сънищата, тоест Рейес, тоест Богът на фантазиите и чувствените наслади, наистина ме бе нарекъл Дъч под душа. Та кой друг би могъл да бъде?

Огледах банята. Нищо. Застинах и се ослушах, но единственото, което чух, беше трополенето на Куки из кухнята.

— Рейес? — Надникнах през завесата на душа. — Рейес, тук ли си?

— Трябва ти нова кафеварка — извика ми Куки. — Тази се бави цяла вечност.

Отказах се от търсенето и повторих с пръст буквите върху огледалото. Ръката ми затрепера. Дръпнах я рязко и след един последен оглед излязох от банята, като се подготвих за всички „ах“ и „ох“, които лицето ми щеше да предизвика.

— О, небеса… О, да му се не види… — Куки дори остави чашата си. После я взе и пак подхвана: — Какво се случи?