Първият гроб отдясно

— Ами да. — Тя приглади яката ми и се върна към кафето си. — Имам дъщеря тийнейджър. Нямам никакъв социален живот. Никаква телевизионна програма, освен Дисни канала. Нито пък секс — заключи тя с драматичен жест. — Не ме карай да отварям тази тема. От години не съм правила секс с нещо, което не работи на батерии. Нужни са ми подробности, Чарли.

След като дойдох на себе си от коментара за батериите, я парирах:

— Опитах се да те уредя с Дейв доставчика.

— Хлебаря? — Тя помисли с мрачно изражение. — Е, не е чак за изхвърляне.

Не можах да сдържа смеха си и тя също се усмихна.

— И така, ще ми кажеш ли какво се случи снощи? — попита отново.

— А, да. Снощи.

Разказах й за цялата вечер с гадния съпруг на Роузи и я уверих, че съм качила Роузи на самолет и тя благополучно е напуснала страната. После й разправих за сутринта си с другия гадняр — Гарет, скептичният ловец на глави. Споделих с нея ужасното си преживяване със сестрата на Елизабет. Оставих за накрая най-хубавото, онова с Рейес.

— Рейес, значи?

— Да.

Тя се разсмя.

— Можеш ли да го кажеш с още по-дълбока въздишка?

Усмихнах се и намазах дебел пласт ягодово крем-сирене върху боровинкова пълнозърнеста кифла, като по този начин си осигурих наведнъж здравословни въглехидрати, млечен продукт и плодове.

— Първият и единствен път, когато го видях, беше онази нощ в Саут Вали с Джема.

— Каква нощ? — И тогава очите на Куки се разшириха. — За онова ли говориш?

— Именно. Ако не греша, той е.

Тя знаеше историята. Бях й я разправяла около десетина пъти. Най-малко. Докато Куки седеше безмълвна, си припомних всичко, което ми беше известно за Рейес. За беда, не ми беше известно много.

Първия и единствен път, когато го видях, бях в началния клас на гимназията, а шантавата ми сестра Джема беше в последния. Вярна на себе си, тя се опитваше да завърши гимназия един срок по-рано, за да постъпи предсрочно в колеж, но за по-ранното дипломиране се изискваше курсов проект, с който тя се боеше да се залови сама. И тук в картинката идваше Шарлот Дейвидсън, суперсестра, светица и изпълнителка на проекти.

Не мина без мърморене от моя страна. Странно, спомнях си разговора ни, сякаш се беше провел преди секунди. А бяха минали дванайсет години от онази ужасна и красива нощ. Нощ, която никога няма да забравя.

— Ако питаш мен — бях измърморила през червения шал, вързан над носа и устата ми, — никой курсов проект не си заслужава да умреш заради него, та макар и да ти печели цели десет точки допълнителен кредит.

Джема се обърна към мен и свали надолу татковия фотоапарат, за да отметне една руса къдрица. Среднощният декемврийски студ придаваше метален отблясък на сините й очи.

— Ако не получа този кредит — каза тя със стелещ се като мъгла дъх в мразовития въздух, — няма да се дипломирам предсрочно.

— Знам — отвърнах, като се стараех да не звуча раздразнено. — Но да знаеш, ако умра два дни преди Коледа, духът ми ще те преследва. Вечно. Вярвай ми, знам как да го направя.

Джема безгрижно сви рамене и се върна към снимките на Албукърки. Луминесцентни лампи покрай тротоари и сгради хвърляха загадъчни сенки над пустите улици. За изпита по обществена съзнателност Джема бе решила да направи видеоклип. Искаше да улови живота по улиците на южния район. Проблемни хлапета в търсене да бъдат приети. Наркомани в търсене на следващата доза. Бездомници в търсене на храна и подслон.

Дотук беше успяла да заснеме само скейтбордист на „Сентръл“ и проститутка, която си поръчва безалкохолно в „Мачо Тако“.

Вечерният ни час отдавна беше минал, а ние още чакахме, сгушени заедно в сенките на изоставено училище. Зъзнехме и се опитвахме да се направим на невидими. Постоянно ни задяваха членове на улични банди, които искаха да знаят какво правим там. Имахме два-три близки контакта и аз получих няколко телефонни номера, но общо взето вечерта беше доста спокойна. Сигурно защото температурата беше под нулата.

Тогава забелязах хлапак, сгушен под стълбите на училището. Беше облечен в мръсни джинси и тениска, която навремето е била бяла. Макар да не носеше яке, не трепереше от студ. На покойниците времето не им влияе.

— Хей, здрасти — казах аз, като се приближих.

Той вдигна поглед, на младото му лице беше изписано стъписване.

— Нима можеш да ме видиш?

— Мога, разбира се.

— Никой не може да ме види.

— Аз пък мога. Казвам се Чарли Дейвидсън.

— Като мотора?

— Почти — казах с усмивка.

— Защо си толкова ярка? — попита той и примижа.

— Аз съм жътвар на души. Но не се плаши, не е толкова зловещо, колкото звучи.

Въпреки това в погледа му пропълзя страх.

— Не искам да ида в ада.

— Ад ли? — рекох и седнах до него, без да обръщам внимание на раздразнените въздишки на Джема, че отново говоря с въздуха. — Повярвай, сладур, ако си бил определен за лично интервю с въплъщението на злото, вече да си там.

Облекчение смекчи изразителните му очи.

— Значи просто си висиш тук? — подхвърлих.