Първият гроб отдясно

За кратко време разбрах, че хлапето, Ейнджъл, е наскоро починало, че е тринайсетгодишен член на банда, който получил изстрел с деветмилиметров пистолет в гърдите. Той карал колата. Изкуплението му, в моите очи, идваше от факта, че не беше имал и представа за намерението на приятеля му да се опита да убие мръсника, дето им влизал в територията, докато не захвърчали куршуми. В опит да спре приятеля си Ейнджъл блъснал и потрошил колата на майка си и после влязъл в схватка с него за оръжието. В крайна сметка само един човек бе умрял тази нощ.

Докато изнасях лекция на Ейнджъл за ползата от бронежилетка, сцена зад далечен прозорец привлече вниманието ми. Излязох от сянката, за да погледна по-добре. Ярка светлина блестеше от кухнята на малък апартамент, но не това ме беше заинтригувало. Първо се почудих дали зрението ми не си прави шеги. Примигнах и фокусирах по-добре, после поех дълбоко въздух, тъй като по гърба ми полазиха тръпки от шока.

— Джема — прошепнах.

Отегченото й „Какво?“ бързо беше последвано от ахване. Тя също го беше видяла.

Мъж в мръсна тениска и боксерки беше притиснал до стената младо момче. Момчето сграбчи ръката на мъжа, стиснала го здраво за гърлото. Последва толкова силен удар в челюстта, че главата му отлетя назад и се блъсна в стената. То загуби равновесие, но само за секунда. Размахваше ръце напосоки, за да спре атаките. После мъжът го удари отново.

— О, боже, Джема, трябва да направим нещо — изкрещях аз. Затичах се към отвор в оградата на училищния двор. — Трябва да направим нещо.

— Чарли, почакай!

Но аз вече се бях провряла през оградата и тичах към апартамента.

Погледнах точно навреме, за да видя как мъжът запрати момчето на кухненската маса.

Стълбите пред сградата не бяха осветени. Препънах се и се блъснах в заключената входна врата. През отвора за пощата се виждаше тъмен и пуст коридор.

— Чарли! — Джема стоеше на улицата пред сградата. Трябваше да се отдръпне назад, за да може да вижда прозореца. — Чарли, побързай, ще го убие!

Изтичах обратно при нея, но не можех да видя момчето.

— Убива го — повтори тя.

— Къде отидоха?

— Никъде. Там са. Никъде не са отишли — отвърна тя, обзета от силно вълнение. — Той падна. Момчето падна и мъжът…

Направих единственото нещо, което ми дойде на ума. Изтичах обратно до изоставеното училище и грабнах една тухла.

— Какво правиш? — попита тя, докато аз се промушвах през оградата, за да се върна при нея.

— Прося си убийство за двете ни — казах аз и се прицелих.

— Или още по-лошо — наказание.

Джема се отдръпна и аз запратих тухлата в кухненския прозорец. Огромното стъкло се натроши, но за части от секундата се задържа цяло, сякаш шокирано от случилото се. После се разби в тишината на нощта със страховит трясък. Парчета стъкло се посипаха на пътеката. Мъжът се появи мигновено.

— Ще се обадя в полицията, мръснико! — Опитах се да звуча достатъчно убедително, че да го стресна.

Той погледна надолу към нас, гняв изкриви лицето му.

— Малка кучко, ще си платиш за това.

— Бягай! — Инстинктът ми надделя и хванах Джема за ръка. — Бягай!

Джема понечи да тръгне към улицата, но аз я повлякох точно към сградата, от която се опитвахме да се отдалечим.

— Какво правиш? — изпищя тя с глас, изтънял от страх. — Трябва да стигнем до колата.

Целта ми беше прикритието на сенките. Задърпах Джема към тесния процеп между жилищната сграда и ателие за химическо чистене.

— Можем да минем през прохода. Така ще е по-бързо.

— Там е много тъмно.

Сърцето бумтеше в ушите ми, докато я убеждавах сред кашоните и овехтелите сандъци. Студът вече не беше проблем. Не чувствах нищо, освен потребността да намеря помощ. Да го спася.

— Трябва да намерим телефон — казах. — От другата страна на прохода има магазин.

Забързахме натам, но друга ограда се изпречи на пътя ни.

— Какво ще правим сега? — завайка се Джема.

През алеята отвъд оградата беше магазинът за хранителни стоки. Затеглих Джема покрай оградата, като търсех отвор. Препъвахме се и се пързаляхме по замръзналата, неравна земя, въпреки аварийното осветление зад химическото чистене.

— Чарли, почакай.

— Нужна ни е помощ. — Тази единствена мисъл беше замъглила всичко останало в съзнанието ми. Трябваше да помогна на момчето. Никога в живота си не бях виждала такава жестокост. Гърлото ми се сви от горчивия вкус в устата ми, предизвикан от адреналина и страха. Преглътнах тежко и поех дълбоко от студения въздух в опит да се успокоя.

— Почакай, почакай. — Молбите на останалата без дъх Джема най-после ме накараха да забавя крачка. — Мисля, че това е той.

Спрях и се обърнах. Момчето беше коленичило до кофите за боклук и държеше корема си. Тялото му се свиваше в конвулсии. Тръгнах обратно. Този път Джема се вкопчи в моята ръка в опит да запази равновесие, като се препъваше зад мен.