Първият гроб отдясно

Осъзнавах, че целта му беше да ме шокира, но това не намали ефекта от въпроса. Бях истински ужасена. Едва се сдържах да не побегна. Опитвах се да не се предам, но е трудно да пребориш инстинкта за самосъхранение. Хвърлих бърз поглед към Джема с надежда за подкрепа, но това не помогна особено. Сестра ми стоеше с широко отворени очи и зяпнала уста, държеше фотоапарата, сякаш той би помогнал и някак беше успяла да не запише на касетофон нито дума от казаното.

— Не — прошепнах останала без дъх.

Той отърка лицето си в бузата ми и блокира с ръка гърлото ми. За случаен минувач бихме изглеждали като двойка влюбени.

Пъхна коляното си между коленете ми, раздалечи ги и така получи достъп до най-интимното ми място. Изохках при интимния контакт и мигом разбрах, че не е по силите ми да овладея екстаза. Хванах китката му с две ръце.

— Моля те, престани.

Той спря, но ръката му остана между краката ми. Опрях ръка в гърдите му и го отблъснах с мек жест от себе си.

— Моля те.

Отдръпна се и ме погледна в очите.

— Ще си тръгнеш ли?

— Ще си тръгна.

За един дълъг момент остана загледан в мен, после вдигна ръце и ги опря на стената над главата ми.

— Върви — каза грубо.

Не беше предложение. Промуших се под ръката му и се затичах, преди да е променил решението си, като междувременно дръпнах Джема след себе си.

След като заобиколихме сградата, спрях и се обърнах. Той се беше покатерил върху сандъка и се взираше през прозореца. Въздъхна тъжно и опря глава в стената. Осъзнах, че не възнамерявала се върне в апартамента. Просто искаше да наблюдава този прозорец.

Зачудих се кого ли беше оставил вътре. Научих два дни по-късно, докато говорех с гневната собственичка. Семейството от 2С се беше изнесло посред нощ, без да плати наем за два месеца и смяната на стъклото. Инстинктът ми за самозащита ме спря да спомена за подробностите около счупването му. Когато най-после спря да нарежда за изгубените приходи каза, че чула мъжът да го нарича Рейес. Значи беше Рейес. Но най-много ме вълнуваше кого беше оставил вътре. Собственичката ми каза.

Сестра си. Беше оставил сестра си вътре. Сама. С чудовището.

— Не мога да повярвам — каза Куки и ме върна към действителността. — Той дали е мъртъв?

Куки откри преди много време, че виждам отиващите си от този свят, но никога не го прие като мой минус.

— Точно това е странното — отговорих аз. — Не знам. Толкова е различно от всичко, което съм преживявала досега. — Погледнах часовника си. — По дяволите, трябва да вървя в офиса.

— Добра идея — засмя се тя. — Аз идвам след малко.

— Хубаво — казах аз, втурнах се към вратата и помахах. — До скоро. Дръж фронта, господин Уонг.

Глава 5

„Гиниялна“.

Надпис върху тениска

Докато изминавах двайсетината метра до задния вход на бара на татко, обмислях възможните причини тримата адвокати да останат тук, вместо да преминат в отвъдното. Според сметките ми — като се допускаше грешка от дванайсет процента, базирани на радиуса на съответния конфиденциален интервал и предупреждението от здравното министерство — излизаше, че едва ли са тук, за да похапват тако.

Забавих се за момент, докато прибера слънчевите очила в кожената си чанта и позволя на очите си да привикнат към приглушената светлина в бара. Барът на баща ми е слабо казано великолепен. Таванът на основното помещение е катедрален тип. По стените висят снимки в рамки, медали и знамена от различни събития, свързани с пазителите на реда. Всяка останала свободна повърхност е покрита с тъмно дърво. Ако влезете през задния вход, барплотът се пада отдясно, в средната част са разположени кръгли маси и столове, а по периферията са подредени високи маси. Но истинският блясък на кръчмата се дължеше на стогодишните метални елементи, които опасваха основното помещение като старинна корона. Те се извиваха като спирали наоколо и насочваха погледа към западната стена, където се извисяваше в целия си блясък великолепен асансьор от ковано желязо. Такъв, какъвто може да видите само по филмите и в много старите хотели. От тези, чийто механизъм е на показ, така че посетителите да могат да му се наслаждават и които отнемат цяла вечност плюс още един ден, за да стигнат до втория етаж.

Офисът ми на частен детектив заемаше почти целия горен етаж и имаше свой собствен вход в страничната част на сградата, с живописно стълбище в стил Ню Инглънд. Но аз се усъмних в способността си да се изкача по стълбите, без да изпитам нежелана болка. Тъй като определях всяка болка като нежелана, реших да използвам асансьора в бара въпреки ограничените му възможности.

До мен достигна гласът на баща ми и аз се усмихнах. Татко беше като дъжд в нагорещената пустиня. В детството ми ме спаси да не се сгърча пресъхнала и да се затворя в себе си, което би било гадно.