Първият гроб отдясно

— Виж — казах аз, тъй като ми беше дошло до гуша от поведението му, — вече ти казах, че или трябва да приемеш способностите ми, или да не го правиш. Второто е за предпочитане. Вратата е там. Приятен ден и майната ти.

Той вдигна глава. Изражението му беше сериозно, но не ядосано, както се очакваше да бъде след казаното от мен.

— Първо — каза той, — още свиквам с положението, госпожице Вкисната. Дай ми малко време.

— Не.

— Второ — продължи той, — искам да го обсъдим.

— Не.

— Обясни ми как става.

— Ами…

— Непрекъснато ли виждаш мъртви?

— Всеки втори уикенд и по празници.

— Те навсякъде ли са?

— Задникът на жабата водоустойчив ли е? — отговорих с въпрос, като се облегнах назад и вдигнах прашните си ботуши на бюрото.

Кръстосах глезени и се втренчих в една точка, за да подчертая нетърпението си, докато чаках Гарет да вземе решение. Да повярва или не.

Наричам този момент „пробуждането“ — моментът, в който хората започват да се чудят дали наистина виждам напускащите този свят. Продължават да имат съмнения. Мислят много в опит да намерят някакво обяснение, каквото и да е, как правя това, което правя.

Пробуждането е като кръстопът и предполагаемият пътешественик трябва да избере накъде да тръгне. За съжаление отклонението, което води към „Чарли вижда мъртъвци“ е много по-тежко за изминаване от сигурното и безопасно „Чарли е луда“. Никой не иска да изглежда като глупак. В девет от десет случая точно това спира хората да си позволят да повярват.

Гарет се загледа в мен за кратко. Почти можех да видя как работят чарковете в главата му. След още известно време започнах да си мисля, че въпросните чаркове имат нужда от смазка.

— Как така знаеше къде да търсим тялото на госпожица Елъри? — попита той накрая.

— Няма да обяснявам отново, Суопс.

— Питам сериозно.

— Не.

След още една дълга пауза той попита:

— И правиш това от петгодишна?

Изръмжах.

— Виждам мъртвите, откакто съм родена. На баща ми му отне пет години да ми повярва. Когато му казах къде ще намери трупа на изчезнало момиче, осъзна каква находка съм.

— Малката Джонсън — вметна той.

Помъчих се да не трепна. Споменът не беше от любимите ми.

Всъщност ако някой ме попита, трудно бих избрала по-малко любим. В деня на фиаското с момичето Джонсън, както аз го наричах, Дениз свърна по лесния път, като предпочете да не ми повярва и се зарече никога повече да не говори за това. Същия този ден осъзнах колко е неестествена дарбата ми, а също и че определени хора — близки до мен хора — ме презират заради нея. Разбира се, унизителният шамар на мащехата ми пред десетки свидетели също допринесе за отвращението ми от случката.

— Добре ли си? — попита Зюсман.

Почти бях забравила за присъствието им. Кимнах дискретно.

— Знаеш ли — каза Елизабет, — мисля, че той се опитва да бъде непредубеден.

Отправих й скептична гримаса. Беше гадно от моя страна. Тя само се опитваше да помогне.

— Те тук ли са в момента? — попита Гарет.

Въздъхнах. Никак не ми беше до неговия антагонизъм в момента. Но той попита.

— Да.

Той извади бележника си.

— Ще попиташ ли госпожица Елъри кога е рожденият й ден?

— Не.

Елизабет пристъпи.

— На двайсети юни е.

Погледнах към нея.

— Той знае кога е. Иска да провери дали аз знам.

— Не ли? — попита той. Изглеждаше разочарован. Сякаш искаше да отговоря правилно и да ми повярва. Във всеки случай поне за пет минути. Точно от фалшивите вярващи трябваше да се пазя. Имаха лошия навик да ме удрят в гърба, когато най-малко го очаквах.

— Просто му кажи — предложи Елизабет.

— Ти не разбираш — отговорих й аз. — Хора като него никога не вярват сто процента. Винаги ще се съмнява. Все ще ме проверява. Ще ме изпитва за информация, която вече му е известна, за да види дали ще се издъня. — Погледнах обратно към Гарет. — Така че майната му.

— Елизабет — обади се Зюсман, — може би просто трябва да…

— Не! — изкрещя тя и аз подскочих, с което привлякох вниманието на Гарет. — Просто му кажи. Трябва да превъзмогне предразсъдъците и да ти повярва. Няма представа какво пропуска. Ще изживее живота си с идеята, че светът около него е едноизмерен. Няма да има чувство за посока, нито пък надежда, че хората, които е обичал и изгубил, отиват на по-добро място.

Осъзнах, че Елизабет вече не говореше за Гарет, а за самата себе си.

Изправих се и тръгнах към нея.

— Елизабет, какво има?

Тя почти плачеше. Виждах сълзи да блестят в светлите й очи.

— Има толкова неща, които искам да кажа на сестра си, но тя е точно като него… И като мен. Аз също никога не бих ти повярвала. — Тя сви рамене и ми отправи виновен поглед. — Съжалявам, Шарлот, но не бих ти повярвала. За нищо на света. Нито пък тя ще повярва.

Усмивка на облекчение се изписа на лицето ми. Това ли било? Сблъсквала съм се с това препятствие безброй пъти.

— Елизабет — казах, — от всички проблеми, пред които сме изправени, единствено този има лесно решение.