Първият гроб отдясно

Татко се гордееше с мен. Дълго се преструвах, че това ми е достатъчно. Не спирах да си мисля, че някой ден Дениз ще открие у себе си върховната способност да се гордее с повече от един човек.

Този ден така и не дойде. В знак на пълно неуважение направих точно каквото Дениз очакваше от мен: разочаровах я. Отново. Тъй като Дениз смяташе, че мястото на жената е в класната стая, аз се втурнах да се запиша провеждащата се в университета кампания за набиране на хора, и се присъединих към Корпуса на мира. Да я разочаровам беше толкова по-лесно, отколкото да полагам неистови усилия да не го правя. А и тези коси погледи и въздишки на неодобрение се понасят далеч по-лесно, когато са заслужени. Да не говорим, че трябваше да работя с военни по няколко проекта, а ти да видиш, сред военните изобилстваха мъжете в униформи. По-хубаво от това, здраве му кажи. И-и-ха!

Асансьорът най-сетне стигна до втория етаж и аз помахах на баща ми, преди да поема по коридора, който водеше към задния вход на офиса ми. Главният вход, достъпен отвън и обикновено предпочитан от мен, водеше право към рецепцията и моя кабинет.

Имаше и трети вход, но той беше малко по-трудно достъпен и до него трябваше да се катериш по противопожарната стълба. Като видях Гарет да ме чака в коридора, облегнат на вратата на офиса ми, се сетих, че е използвал именно нея и се е вмъкнал през прозореца.

Фукльо.

— Нали помниш, че баща ми е бивш полицай? Защо си тук? — попитах с дрезгав от гняв глас. Беше облечен с бяла тениска, тъмно яке и джинси с хубава кройка.

Той се изправи и повдигна въпросително вежди.

— Има ли причина да ползваш асансьора, който пътува със скоростта на охлюв, вместо стълбите?

Гарет беше красавец, проклет да е, с тъмната си кожа и опушеносиви очи, но интересът ми се простираше дотук. Дори минималното привличане, което може някога да съм усещала, сега бе погребано под дебел слой неприязън и враждебност. И по мое мнение там трябваше да си остане.

Оставих раздразнената ми физиономия да отговори вместо мен, отключих тежката дървена врата на офиса и погледнах към тримата си мъртви посетители, които чакаха заедно с Гарет.

— Радвам се, че можа да се присъединиш към нас — казах на Барбър. — Изправен си много по-висок.

— Съжалявам за поведението си — отговори Барбър. — Изпуснах си нервите.

Извинението му ме накара да почувствам вина, задето не бях някак по-съчувстваща. Може би имах нужда от курс по съчувствие. Веднъж се записах в група за контрол на гнева, но преподавателят ме вбеси.

— Нямам право да те съдя — казах аз и потупах Барбър по рамото. — Никога не съм умирала. Поне не официално.

— Официално ли? — попита Зюсман.

— Дълга история.

— Добре — намеси се Елизабет. — Може ли да влезем? Доколкото разбирам, нямаме много време, а искам да се любувам на високия тъмнокож скептик възможно най-дълго. Защо не го срещнах вчера? Щях да умра щастлива.

Знаех как се чувства. Ситуацията ми с Рейес беше сходна.

Влязохме в офиса ми, който играеше роля и на художествена галерия за моя приятелка на име Пари. Мрачни абстракции от живота на „Сентръл“ се нижеха по стените ми. Имаше една леко стряскаща интерпретация на момиче, перящо кръвта от ръкавите си. Приличаше на мен, което беше забавно, като се има предвид, че ненавиждах деня за пране. За щастие образът ми беше трудно разпознаваем сред вихрушката от нюанси на сиво.

Пари също беше и дизайнер на татуировки, и имаше ателие наблизо. Направи ми една на лявото рамо. Представлява мъничък жътвар на души с широка пелерина и с големи невинни очи, надничащи изпод нея. Пари е царица на завоалираните шеги.

Гарет се обърна към мен. Отказах да го удостоя с поглед. Вместо това оставих чантата си и се заех да варя кафе. Точно тогава Куки влезе през входната врата.

— Тук ли си, сладурче?

— Да, тук съм — отговорих. — Сложих кафето. — Държах кафеварка в офиса си под предлог, че се грижа за потребността от кофеин на Куки, но всъщност това беше моят заместител на ароматизатор.

— Кафе. Слава богу — зарадва се Куки и отвори вратата между нейния и моя кабинет. — О! — Беше видяла Гарет. — Господин Суопс, не знаех, че…

— Тъкмо си тръгваше — срязах я.

Той ми се ухили и насочи цялата мощ на усмивката си към Куки. Мръсник.

— Мили боже — възкликна Елизабет малко прекалено задъхано. — Ето за това говорех.

Потиснах безпомощна въздишка и погледнах Куки, която замънка нещо за писмена работа, после помаха и затвори вратата, за да ни остави насаме.

— Знам точно как се чувства — измърка Елизабет.

Тръшнах се на стола зад бюрото си, а Гарет седна срещу мен.

— Е? — попитах.

— Е? — изимитира ме той.

— Едва ли си тук само на гости, Суопс. Какво искаш? Имам да разкривам три убийства.

Моята самоувереност изглежда го забавляваше.

— Чудех се защо да не излезем на кафе някой път.

— По дяволите! — каза Елизабет. — Може ли да гледам?

Намръщих й се.

— Няма да излизаме на кафе.

Гарет наведе глава, като очевидно се стараеше да прояви търпение.