Първият гроб отдясно

Тогава какво? Щом наистина искаше да научи, можех да му сервирам пълното меню. Вече бях започнала. Защо да спирам сега? Дори баща ми или чичо ми Боб не знаеха всички подробности за истинската ми същност. Не се беше налагало да им казвам. Те ми вярваха и това беше достатъчно. Но тъй като не ме беше грижа за мнението на Гарет…

— Добре — заявих с предизвикателна нотка в гласа. — Ще ти кажа всичко. Ако го направя, ще си тръгнеш ли?

След известна пауза той се съгласи с почти незабележимо кимване.

— Аз съм… нещо като… един вид… — Проскърцах със зъби и го изстрелях. — Аз съм жътвар на души. Жътварят на души.

Ето. Казах го. Картите бяха на масата, внесла бях пълна яснота, разголила бях душата си и всякакви подобни клишета. Но той не се стъписа. Не се засмя. Не скочи от стола, нито изхвърча през вратата. Всъщност не помръдна изобщо. Нито на сантиметър. Зачудих се дали още диша. После ми просветна. Това беше лицето му за покер. Сивите му очи останаха вперени в мен, докато чаках реакция, но той не смяташе да покаже такава. Трябва да призная, че лицето му за покер си го биваше. Нямах представа какво се въртеше в главата му.

— Мисля, че ти повярва — заключи Елизабет, която се наведе към него и го погледна, а после насочи вниманието си към мен.

Не можеше да не забележи съмнението, което изразяваше всяка черта на лицето ми. Постарах се особено много.

— Как точно действа?

Обърнах се отново към него.

— Каза, че ще си тръгнеш.

— Само ако ми кажеш всичко — контрира той.

— Как действа ли? Не знам. Просто се получава.

— Какво точно правиш?

— Помагам на хората да преминат.

— Да преминат?

— От другата страна — добавих, като се чудех дали беше възможно да няма никаква представа за тези неща.

— Как?

Господи, ама че беше упорит.

— Извини ме — скочих, избутах офис варианта на „любовно канапе“ напред и отново седнах.

Адвокатите се приближиха, любопитни да чуят всяка дума от казаното.

— Ще седнете ли? Изнервяте ме като се реете така.

— Разбира се — отговориха и се сгъчкаха на канапето до мен. Едва се сдържах да не се разхиля.

— Как? — повтори Гарет.

Все едно, че бях отново в трети клас. Дълга въздишка се откъсна от устните ми, докато обмислях какво му бях казала до тук. Това можеше да бъде използвано като оръжие срещу мен. Случвало се беше преди и то от хора, на които вярвах много повече, отколкото на Гарет. Все пак, като бяхме стигнали дотук…

— В общи линии — казах като преувеличих нотката на неохота в гласа си, — се опитвам да им помогна да разберат защо са останали и ги насочвам към светлината.

— Каква светлина?

— Единствената светлина, за чието съществуване ми е известно — отвърнах, като прибегнах към тактиката „спасявай се чрез извъртане“. Бях я научила от първия лейтенант, с когото ходех като студентка.

На него не му подейства.

— Каква е тази светлина?

Замълчах. Някои части от информацията бяха по-ценни от други.

Те бяха запазени само за мъртвите. Истината за това, което правех, нямаше да го накара да повярва. По-скоро щеше да го изстреля през вратата. Като си помисля за това…

— Това съм аз — заявих с арогантно превъзходство и вирнах брадичка. Почувствах се, сякаш бях в прогимназията и подканвах хулиган да ме предизвика.

След миг на размисъл той попита:

— Ти ли?

— Аз — повторих точно толкова арогантно. „Давай, господин Скептик. Разведри деня ми. Предизвикай ме. Докажи ми, че греша. Ама друг път.“ — Доколкото схващам, съм много ярка.

Изведнъж осъзнах какво бях сторила. Бях казала прекалено много. Отприщила бях гордостта си и стана тя каквато стана. Пълна излагация.

Гарет се облегна и започна да ме изучава с поглед сантиметър по сантиметър, преди да се втренчи отново в очите ми.

— Значи им помагаш да разберат защо не са преминали?

Вече нямаше как да се измъкна от проклетия разговор.

Неслучайно гордостта беше един от седемте смъртни гряха.

— Да — отговорих.

— И после ги отвеждаш към светлината?

— Да.

— Която всъщност си ти.

— Да.

— Значи като преминем — промълви Зюсман, — това ще стане през теб?

Погледнах към него. Предположих, че ще е стреснат от подобна идея, която поне на хиляда планети би се смятала за светотатство, но той изглеждаше очарован.

— Да, ще преминете през мен, Жътваря на души — поясних.

— Това е най-страхотното нещо, което чух днес — възкликна Барбър.

— Ти си порталът — уточни Гарет.

— Предполагам, че може и така да се каже — свих рамене аз.

Усмивката, която се изписа на лицето му, показваше, че е заинтригуван и това ме направи крайно подозрителна.

— Пада си по теб — отбеляза Елизабет.

Погледнах часовника си, без да й обръщам внимание.

— Я, колко часът станало. — Къде се бавеше чичо Боб, по дяволите?

— Значи душите, които не са преминали, остават тук и си минават през нас без едничка грижа на света? — продължи Гарет с разпита.

Въздъхнах. Това можеше да продължи с дни.

— Не. Те съществуват в същото време и пространство, но в различна плоскост. Като двупланова картина. Аз съм способна да виждам двете плоскости едновременно.

— Това те прави наистина уникална — каза той с блеснали от възхищение очи.