Първият гроб отдясно

Включих телефона си да се зарежда, а чичо Боб плъзна снимката по бюрото към мен. Пред погледа ми се появи насинено и подпухнало лице. Около отеклите рани имаше засъхнала кръв. Човекът изглеждаше, сякаш е претърпял катастрофа. Като се имаха предвид обстоятелствата, едва ли някое от нараняванията е било случайно. Който и да беше, не беше умрял спокойно.

— Какво му се е случило? — поинтересувах се.

— Измъчван е и после е убит. Но не информация е това, което са търсели. — Посочи към устата и гърлото му. — Запушили са устата му и са притискали гръкляна, за да го спрат да крещи. Или вече им е бил казал, каквото са искали да научат, или са знаели за нещо извършено от него.

Оставих погледа си да блуждае, като се постарах да не изглеждам отвратена.

— Нападателите са искали да му причинят възможно най-много болка преди смъртта. Ако трябва да направя предположение на базата на наученото от улицата, бих казала, че е натопил погрешния човек. Този вид наказание обикновено се прилага за предателство или спрямо високопоставен член на бандата, или спрямо цялата организация. В наши дни криминалните синдикати държат на йерархията повече от английската аристокрация.

Адвокатите се скупчиха около бюрото ми. Повдигнах снимката и я задържах под такъв ъгъл, че да не попада в полезрението ми. Зюсман направи физиономия и отстъпи. Бях права за него. Елизабет и Барбър я заоглеждаха от по-близо.

— Трудно е да се каже със сигурност — заяви Елизабет. — Може би ако не беше толкова посинен…

— Би помогнало, ако имахме истинска снимка, а не такава от аутопсия.

— Още не сме открили самоличността му — каза чичо Боб и отговори на телефона си.

Зюсман се втренчи в Барбър през кръглите си очила.

— Разпознаваш ли този човек, Джейсън?

Хвърлих поглед към него. Барбър изглеждаше в шок. Напълно онемял и пребледнял, въпреки че това беше физически невъзможно поради липсата на кръв.

— Това е той — каза Барбър. — Това е човекът, който ме помоли за среща.

Елизабет погледна отново снимката.

— Това ли е мистериозният ти посетител? — попита.

— Така мисля — отвърна той.

Зюсман се приближи и заразглежда снимката.

— Сигурен ли си?

Барбър потвърди колебливо.

— Не бих заложил живота си.

— И без друго е късно за това — отбеляза Елизабет, като все още се взираше в снимката, а по лицето й се редуваха различни степени на отвращение.

Чичо Боб затвори телефона.

— Карлос Ривера. Бил е арестуван, ако мога да се осланям на пословичната си памет.

— Няма досие значи — заядох се и потиснах усмивка.

Той присви очи и опря показалец на слепоочието си.

— Действа като машинка.

— Явно забравяш случая, когато трябваше да ме сложиш да спя, а вместо това ме остави в колата на татко. Събудих се в два през нощта, премръзнала на задната седалка, а ти оправяше госпожа Дънлоп от съседната къща.

Той намести вратовръзката си.

— Този инцидент бе плод на консумацията на алкохол — измърмори той. По лицето му плъзна ярка руменина, която беше наградата ми, че си направих труда да му припомня.

За да добавя глазура върху тортата, поклатих глава с престорено разочарование.

— Хубаво, щом това ти успокоява съвестта и ти позволява да спиш нощем, след като едва не извърши убийство по непредпазливост.

Елизабет се засмя.

Не и чичо Боб.

— Какво ще кажеш да оставим проблема с досието му на прокуратурата? — Преди да успея да възразя, той добави: — Открихме господин Ривера да плава по Рио Гранде.

— Може да е бил жаден — предположих.

— Някога вкусвала ли си водата на Рио Гранде?

— Не и напоследък — отговорих и се почудих кога ли му се беше случвало на него и какви ли зарази си беше докарал с това. — Барбър мисли, че той е човекът, пожелал секретна среща.

Чичо Боб се наведе напред заинтригуван.

— Така ли?

— Да. — Барбър ми разказа за случилото, а аз предадох информацията на чичо, който, естествено, записа всичко в бележника си.

— Той ми се обади — каза Барбър и се настани на мястото, което бях освободила малко по-рано. Елизабет го последва, но Зюсман се доближи до прозореца и се загледа в университетския двор през улицата, докато ние говорехме. — Поиска да се срещнем на улицата, което ми се стори доста странно, но той звучеше някак отчаяно.

— Ще ни опише ли поведението му? — попита чичо Боб.

— Беше нервен — каза Барбър, — нащрек. Все се озърташе през рамо и поглеждаше часовника си. Реших, че е пил някое от онези модерни хапчета.

— Но така или иначе го изслуша? — намесих се аз в разпита на чичо Боб.

— Каза, че има информация за един от клиентите ни — включи се Елизабет. — Джейсън трябваше да го изслуша.

— Каква информация? — попитах, без да пропусна да отбележа как Елизабет беше скочила в негова защита. Интересно.

Когато Барбър приключи с разказа си, бяхме научили, че според покойния Карлос Ривера в затвора щял да влезе човек, чието най-голямо провинение било пушене на трева в колежа.