Първият гроб отдясно

— Да и не. — Роузи Хършил, първата ми клиентка, за чието изчезване бях съдействала, трябваше да се обади, ако изпадне в беда. Така че, липсата на новини беше добра новина. Не искахме да поемаме риска да комуникираме без нужда. Нищо, което да я свързва с работата ми, нищо, което би потвърдило факта, че беше изчезнала от жалкия живот на мъжа си. Не че той имаше достатъчно мозък в главата си да разбере какво всъщност се беше случило.

— Това не отговаря на въпроса ми — заяви баща ми в очакване на подробности.

— Разбира се, че отговаря.

Той очевидно схвана мисълта ми.

— Служебни дела. Разбирам. Ще ти кажа, ако има нещо.

— Благодаря, татко.

Той се усмихна, замълча за момент, после се наведе и прошепна в ухото ми:

— Но ако още веднъж се появиш в бара ми с насинено и подпухнало лице, ще си поговорим сериозно за служебните ти дела и всички последствия от тях.

По дяволите. Мислех, че ми се е разминало. Реших, че съм го убедила в образователните достойнства на преживяното.

Отпуснах рамене.

— Добре — казах, като добавих захарен сироп към обикновено не сладникавия си глас.

Той ме целуна по бузата и тръгна към бара. Очевидно Дони не беше дошъл още. Дони беше мълчалив индианец с дълга черна коса и прекрасно оформени гръдни мускули. Дотолкова не го беше грижа за мен, че не би ми отделил и минута внимание. Но бездруго всяка минута от деня ми беше запълнена. А и Дони беше приятен за гледане.

Чичо Боб затвори телефона си и насочи цялото си внимание към мен. Беше доста притеснително.

— Ще ми кажеш ли какво стана в офиса ти сутринта? — започна той.

Това ли? Размърдах се смутено на стола си. Да се целуваш с нищото сигурно изглежда нелепо за страничен наблюдател.

— Колко зле беше?

— Не прекалено. Помислих, че си получила пристъп на паника. После осъзнах, че след като Куки и Суопс просто стоят и те гледат втренчено, едва ли е нещо опасно за живота ти.

— Точно така. В противен случай Суопс сигурно щеше да ми прави дишане уста в уста или нещо друго също така героично.

Чичо Боб наклони глава.

— Всъщност по-многозначителен беше копнежът, изписан по лицето на Куки.

Напуши ме смях. Можех да си представя еуфоричното изражение на Куки. Чичо Боб седеше търпеливо, а гъстите му вежди бяха вдигнати въпросително, сякаш очакваше някакво обяснение.

Е, нямаше да го получи.

— Може би е по-добре да не обсъждаме случилото се. Все пак си ми чичо.

— Добре — съгласи се той с равнодушно свиване на раменете, като се престори, че темата е приключена. Отпи от студения си чай, после добави: — Суопс изглеждаше доста огорчен. Мислех си, че може да знаеш защо.

— Да, знам. Защото е мръсник.

— Понякога е кисел. Това не го отричам.

— Също като Джоузеф Менгеле.

— В негова защита — продължи той, като правеше всичко възможно да ме умилостиви — неразбирателството между вас е по моя вина. Само ако си бях държал устата затворена. Проклетите бири.

— Не бирите са превърнали Суопс в мръсник. Убедена съм, че такъв се е родил.

Чичо Боб пое дълбоко дъх и наистина сложи точка на темата.

— Виждам накъде не води този разговор. Да му се не види, Чарли, имам работа за вършене. — Аз примигнах изненадано, а той се ухили. — Трябва да ида да дразня баща ти.

Стана от масата и ме потупа по рамото, с което показваше, че всичко между нас е наред.

Плъзнах ръка върху неговата.

— Подразни го и заради мен.

След като стисна нежно рамото ми, чичо Боб пое към бара и обяви високо, че е инспектор от Службата по хигиена. Примрях.

Нямаше много неща, които баща ми да намира по-малко забавни от посещение на хигиенните инспектори. Нареждаше се някъде между данъчна ревизия и призовка за съдебен иск. Погледнах отново към адвокатите. Те седяха около масата — чичо Боб беше сложил столове и за тях — и говореха помежду си.

— Знаеш ли кога е погребението ти? — попита Елизабет Зюсман с тъга в гласа.

Той наведе глава.

— Имат среща с погребалните агенти днес следобед.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Как го понася Мишел?

— Не й е лесно. Трябва да се върна при нея.

Ох. Той явно щеше да бъде от онези, които искат да останат, за да се грижат за семейството си. Точно както Барбър не можеше да пребледнее, така беше невъзможно и дух да се грижи за семейството си. Физически е невъзможно.

— Ами ти? — попита Барбър Елизабет. — Знаеш ли кога е погребението ти?

— Още не. — Тя се приближи към него. — Ти ще отидеш ли на погребението си?

Барбър сви рамене.

— Не знам. Ти ще ходиш ли на твоето?

— Мисля, че да.

— Наистина ли?

Елизабет се доближи още повече.

— Да сключим сделка. Ако ти дойдеш на погребението ми, аз ще дойда на твоето.

Барбър се замисли за момент и после неохотно вдигна рамене.

Едва се сдържах да не се разхиля. Бяха като хлапета, които се опитват да се убедят взаимно, че всъщност не искат да ходят на училищна танцова забава.

— Бихме могли да го направим — отбеляза Барбър. — Какво ще кажеш, Патрик?

— Какво? — Зюсман сякаш беше на хиляди слънчеви галактики разстояние. Насили се да насочи вниманието си обратно към колегите си.

— Хайде — заубеждава го Елизабет, — ще можем да чуем всички прекрасни думи, казани за нас от роднините, които ни мразят най-много.