Първият гроб отдясно

Тя се засмя тихичко. Спряхме да говорим, докато татко ми поднасяше сандвича и ми предлагаше десет хиляди долара да очистя чичо Боб. После напусна, въоръжен с ножа за масло. Очевидно възнамеряваше сам да свърши тази работа. Зачудих се дали да не предупредя чичо си, но кое щеше да му е забавното на това?

— Елизабет, трябва да те попитам нещо — казах, като бутнах за малко сандвича си настрана.

— Разбира се. Какво има?

— Имам чувството, че след тази сутрин ти се дистанцира.

— Съжалявам — каза тя, поемайки отговорността, но без да предложи обяснение. С други думи се опита да се отърве от отговорност.

— Не се извинявай — добавих бързо. — Просто се тревожа дали не се е случило нещо.

Тя пое дълбоко въздух — още един физиологически излишен акт — и каза:

— Мъжът, който успя да се материализира от въздуха… Той беше толкова красив.

— Няма спор — закимах аз в знак на съгласие.

— И невероятен.

— Все така съм съгласна.

— И секси.

Наклоних се към нея.

— Харесва ми посоката на разговора.

— Но…

— Ох.

— Нещо ми се стори доста странно.

— Странно ли?

— Да. — Тя също се наклони. — Шарлот, той носеше… затворническа униформа.

Глава 7

„Геният има своите ограничения. Лудостта… не чак толкова.“

Стикер върху броня на автомобил

Затворническа униформа? Какво означаваше това? В затвора ли беше попаднал? И после беше умрял там ли? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Бе имал толкова тежък живот; това поне ми бе станало болезнено ясно в мига, когато го видях за пръв път. А после беше свършил в затвора. Не можех да си представя ужасите, които е трябвало да изживее.

Най-голямото ми желание беше да се втурна към затвора, но нямах идея в кой точно е пратен. Като нищо можеше да е и Синг Синг. Налагаше се да охладя двигателите си и да се съсредоточа върху случая. Чичо Боб тръгна да издейства съдебната заповед и протоколите от делото, а адвокатите отидоха да навестят семействата си, така че аз потеглих към предварителния арест на централния полицейски участък, за да говоря с Марк Уиър, човека, за когото Карлос Ривера бе казал, че е невинен.

Служителката на регистратурата проучи ламинираното ми полицейско удостоверение.

— Шарлот Дейвидсън? — попита тя и веждите й се смръщиха, сякаш бях направила нещо нередно.

— Същата — отвърнах с глуповат смях.

Тя не ми се усмихна в отговор. Нито дори лекичко. Явно ми се налага да прочета онази книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“. В момента желанията ми бяха мъничко по-първични.

Служителката ме упъти към чакалнята и телефонира да изпратят господин Уиър. Тъкмо седнах, умислена за първичните си желания, по-конкретно онези, насочени към Рейес, когато чух някой да се отпуска до мен.

— Здрасти, жътварке, какво правиш на моя територия?

Вдигнах поглед и се усмихнах, преди да извадя частично заредения си клетъчен телефон. Отворих го и се уверих, че е на безшумен режим, преди да заговоря.

— Я виж ти, Били — заприказвах в телефона. — Добре изглеждаш. Май си отслабнал, а?

Били беше арестант индианец, който се беше самоубил тук преди седем години. Опитвах се да го убедя да премине, но той упорстваше да остане, за да разубеждава други да последват тъпанарския му пример. Това са негови думи. Често се чудех как би го правил.

При комплимента ми на лицето му цъфна срамежлива усмивка. Макар покойниците да не могат да отслабват, той наистина изглеждаше по-строен. Нищо чудно да имаше нещо, което да не знаех. Във всеки случай беше хубавец.

Той ме сръчка закачливо.

— Ама и ти с твоите телефони…

— Няма как, иначе ще ме затворят в лудница, задето си говоря сама, господин Невидим.

Той се разсмя.

— Да не си дошла тук да ме сваляш?

— Толкова ли ми личи?

— Туй то — въздъхна разочаровано той. — На мен все откачалки ми се лепят.

Рязко поех въздух, като се подготвих да поднеса достойно за „Оскар“ изпълнение на обидена добродетел, наситено с чувство и реализъм, когато извикаха името ми.

— Опа, за мен е, приятел. Кога ще дойдеш да ме видиш?

— Да те видя? — попита той, докато аз скочих да последвам униформения към залата за посещения. — Че как мога да не те видя? Ярка си като проклетите трасиращи прожектори отвън.

Когато се обърнах, вече го нямаше. Много го харесвах.

Седнах в седма кабина, а пред мен се настани висок и слаб мъж, малко над четирийсетте. Беше рус, с добри сини очи и изглеждаше нещо средно между плажен гларус и университетски преподавател. Разделяше ни бронирано стъкло, допълнително армирано с метална мрежа, та да е още по-непробиваемо. Почудих се как са пъхнали там тази мрежа с толкова симетрични редове, но си напомних, че не е моментът за подобни размишления. Бях дошла да върша работа, дявол го взел. Нямаше да се разсейвам от някаква си мрежа.

Господин Уиър ме изучаваше от другата страна — нямам предвид от отвъдното, а от другата страна на стъклената преграда — със заинтригувано изражение. Взех слушалката на телефона, като се запитах колко ли хора са я използвали преди мен и каква ли е била хигиената им.