Първият гроб отдясно

— Не искам да подклаждам големи надежди у вас.

— Госпожице Дейвидсън, самото ви присъствие ми дава надежда. Съжалявам, но това е положението.

— И аз съжалявам, господин Уиър. Шансовете това да доведе до нещо…

— … са по-добри от шансовете, които имах сутринта.

— Щом искате така да гледате на нещата, не мога да ви спра — предадох се аз.

— Но вие умеете ли това, което казват?

От нежеланието да подсилвам надеждите му ме обзе напрежение, което пропълзя по гръбнака и скова раменете ми. Нямах представа колко ще е полезна дарбата ми в този конкретен случай. Но може би самата надежда щеше да се отрази добре на Уиър. Поне това можех да му предложа.

— Да, господин Уиър, умея това, което казват. — Изчаках да осмисли думите ми и леко шокираното му изражение да се върне към нормалното, после добавих: — Ще ви отведат в диагностичния център в Лос Лунас за психиатрична оценка, преди да ви пратят в затвора. Ще гледам да преодолея пълчищата от лунатици там и да ви посетя, ако желаете. Ще ви държа в течение за напредъка си.

Най-после на лицето му се появи плаха усмивка.

— Много бих искал.

С крайчеца на устата си попитах Барбър:

— Имаш ли още въпроси?

Той все още беше потънал в мисли и само поклати глава.

— Е, добре, до скоро — казах на Уиър.

Върнах слушалката на място и взех да прибирам бележника и писалката си, когато получих прозрение. Нещо такова де. Извърнах се и почуках по стъклото, за да привлека вниманието на Уиър.

Надзирателят му позволи да се върне и отново да вдигне телефона.

— На каква възраст е той? — попитах, като прикрепях слушалката с рамо и разлиствах бележника си.

— Моля?

— Племенникът ви. На колко години е?

— На петнайсет. Или беше. Сега вече е на шестнайсет.

— И още не са го открили?

— Не, доколкото знам. Какво…?

— А на каква възраст беше момчето? Онова в задния ви двор?

— Виждам накъде биеш — обади се Барбър.

— Беше на петнайсет. Мислите ли, че има връзка?

Смигнах на Барбър, после се наведох към Уиър с малко повече обещание в погледа си.

— Сигурно има и ще направя всичко, но ще открия каква е.

Последното, което исках, бе да прибързвам с изводите, но не можех да се отърся от чувството, че тези две момчета се бяха движили в едни и същи кръгове. Две хлапета със сходен личен живот, едното изчезнало, а другото мъртво? Умът ми крещеше: „Хищник!“.

Макар да имах нужда от книжата на Барбър, не ми се разправяше с Нора, секретарката на правната кантора. Ако приличаше на другите секретарки, които познавах, беше на крачка от всемогъщието на Господ Бог и не би понесла кротко някой да си вре носа. Влизането с взлом беше далеч по-безопасно. Но това означаваше да чакам нощта.

Междувременно чичо Боб събираше всичко, с което полицията разполагаше по случая, а Барбър бе пратен в дома на сестрата на Уиър, за да разбере, дали е имала някакъв контакт с Теди, изчезналия племенник. Реших да пусна първо Барбър, за да имам представа за обстановката, преди да разговарям с жената. Аз пък щях да изприпкам до офиса си, за да събера възможно най-много информация от интернет. На излизане от предварителния арест отворих клетъчния си телефон и се обадих на Куки.

— О, шефе — каза тя вместо поздрав. — Да не кроиш вече бягство от затвора?

— Не. Ако щеш вярвай, пуснаха ме да си тръгна оттук.

— Луди хора. Къде им е умът?

— Явно прецениха, че само ще си вземат белята с мен.

Тя се засмя.

— Имаш три съобщения, нищо чак толкова спешно. Госпожа Джордж все така се кълне, че съпругът й изневерява и иска да се види с теб следобед.

— Не.

— И аз й казах същото, само дето не бях толкова многословна — пошегува се тя. — Всичко друго може да почака. Е, какво ново?

— Радвам се, че попита — отвърнах, докато излизах през остъклените врати. Набързо огледах района за Били, но той сигурно имаше по-приятни неща за вършене. — Адвокатите ми дадоха интересна информация по време на обяда.

— Така ли? Колко интересна?

— Адски.

— Звучи обещаващо.

— Можеш ли да влезеш в затворническия регистър и да напишеш в търсачката името „Рейес“.

— Затворническия регистър?

Трепнах. В нейната уста звучеше толкова… престъпно.

— Да, дълга история.

— Има около двеста затворници и предсрочно освободени с фамилия Рейес.

— Я, колко си бърза. Опитай го като малко име.

Чух тракане, а после и отговора й:

— По-добре. Само четирима са.

— Хубаво. Сега той трябва да е към трийсетгодишен.

— Остана един.

Замръзнах с наполовина вкаран във вратата ключ.

— Един? Сериозно?

— Рейес Фароу.

Сърцето ми задумка притеснено в гърдите. Възможно ли беше след всички тези години да съм го открила?

— Сложили ли са снимка? — попитах. От Куки не последва отговор и аз пробвах отново. — Куки? Там ли си?

— Боже мой, Чарли. Това е… това е той.

Ключовете ми паднаха на земята и аз се подпрях със свободната си ръка на Мизъри.

— Откъде знаеш? Никога не си го виждала.

— Великолепен е. Точно както го описваше.

Опитах се да успокоя дишането си. Нямах хартиен плик под ръка, ако се стигнеше дотам.

— Никога не съм виждала такава яростна и стъписваща красота.

— Значи е той — потвърдих, без капка съмнение, че е открила точния човек.

— Пращам ти снимката.