Първият гроб отдясно

— Ракета, малък дявол такъв! — Той обичаше да ме плаши, затова при всяко посещение трябваше да се правя на ужасена до смърт.

Той се засмя истински и ме придърпа в задушаваща прегръдка. Ракетата беше като кръстоска между пухкаво мече гризли и тестеното човече от рекламата за детски храни. Имаше бебешко лице и игрив нрав и виждаше само доброто у хората. Винаги ми се е искало да бях го познавала като жив, преди властите буквално да изпържат мозъка му. Дали е бил жътвар на души като мен? Знаех, че е можел да вижда мъртвите, преди да умре.

Той ме пусна и събра вежди, комично смръщен.

— Никога не идваш да ме видиш. Никога.

— Никога ли? — шеговито подхвърлих аз.

— Никога.

— Сега нали съм тук?

Той неохотно сви рамене.

— Съществува и дребният проблем с ротвайлерите, пред който се изправям при всяко посещение.

— Сигурно. Толкова много имена имам да ти дам. Толкова много.

— Нямам никакво време…

— Те не бива да бъдат тук. Не, не, не. Трябва да си тръгнат. — Ракетата беше също така и доносник и неизменно ми докладваше имената на починали, които още не бяха прекосили отвъд.

— Прав си, Ракета, но този път аз имам име за теб.

Той млъкна и се втренчи в мен объркан.

— Име ли?

Реших да му подхвърля име на някой, за когото знаех, че е починал.

— Джеймс Енрике Барийа — съобщих, като цитирах името на момчето, открито убито в задния двор на Марк Уиър.

— О! — възкликна той и мигом наостри уши.

Беше евтин трик да му подхвърля име така, но исках Ракетата да е съсредоточен. Не разполагах с много време. Имах да върша незаконна дейност. Онова нахлуване с взлом в адвокатската кантора мен чакаше.

Ракетата мигом разпозна името и се запъти нанякъде целеустремено, което, уви означаваше, че минава напряко през стени. Едвам успявах да го следвам, като подтичвах около ъгли и през врати с надежда изгнилият под да удържи тежестта ми.

— Ракета, почакай, да не те изгубя.

Тогава го чух да слиза по стълбите и да минава през кухнята, като непрестанно си повтаряше името. Спънах се в счупен стол и си изпуснах фенерчето, което се изтъркаля надолу по стълбите.

Внезапно Ракетата се озова пред мен.

— Госпожице Шарлот, ти постоянно изоставаш.

— Постоянно? — попитах, като се изправях с мъка.

— Постоянно.

Той ме хвана за ръка и ме затегли надолу по стълбите. Едва успях да грабна фенерчето, докато тичахме. Но нали беше добронамерен.

Той спря рязко и неочаквано за мен, при което се блъснах в гърба му и благодарих наум, че е така закръглен, а после, оттласната, се приземих отново на задните си части. Обикновено Ракетата би ми се смял, докато ставах и се отупвах от прахта, но той беше на мисия. А от опит знаех, че нищо не може да отклони вниманието на Ракетата от неговите мисии.

— Ето. Ето го тук — каза той, като многократно посочи с пръст едно от хилядите имена, издълбани от него в мазилката. — Джеймс Енрике Барийа.

Това, че откри името на Джеймс сред тези на мъртъвците, не беше изненада, тъй като в затвора лежеше човек за неговото убийство. Ала за всеки случай трябваше да проверя.

— Можеш ли да ми кажеш как е умрял? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Не как — отвърна той, внезапно нервиран. Сподавих усмивката си. — Не защо. Не кога. Умрял е и толкова.

— А какво ще кажеш за „къде“? — Сега вече проявявах чист инат.

Той ме изгледа строго.

— Госпожице Шарлот, знаеш правилата. Без нарушаване на правилата — смъмри ме и предупредително поклати пухкав показалец. Така ми се падаше.

Понякога се питах дали наистина знае повече и просто следва някакъв космически правилник, който ми беше неизвестен. Но имах чувството, че по-скоро речникът му е оформен от годините, прекарани в институцията. Никой не обича правилата повече от институционализиращите.

Извадих бележника си и го прелистих.

— Добре, Ракета, а какво ще кажеш за Тиодор Брадли Томас? — Ако не друго, днес щях да си тръгна оттук осветлена дали изчезналият племенник на Марк Уиър е жив или мъртъв.

Ракетата замислено наведе глава.

— Не, не, не — рече най-после. — Още не му е дошло времето.

Облекчение изпълни всяка клетка на тялото ми. Сега просто трябваше да го намеря. Питах се дали хлапето не е в сериозна опасност.

— Знаеш ли кога ще му дойде времето? — попитах, като отново бях подготвена за отговора.

— Не кога. Само е или не е — повтори той и взе да дълбае друго име в мазилката.

Бях го изгубила за контакт. Да задържиш вниманието на Ракетата беше като да сервираш спагети с лъжица. Но имах още едно име за него. Важно име. Приближих се, уплашена да го кажа на глас, и пошепнах:

— Рейес Фароу.

Ракетата спря. Името му беше познато, личеше си. Това означаваше, че Рейес все пак беше мъртъв. Сърцето ми падна като камък чак до стомаха. Толкова силно се бях надявала да не е така.

— Къде е името му? — попитах, без да обръщам внимание на паренето в очите си. Взех да оглеждам стените, сякаш бе възможно да открия името сред този хаос от драсканици. Само че исках да го видя. Да го докосна. Исках да прокарам пръсти по грубите вдлъбнатини и линии, които съставяха буквите от името на Рейес.