Първият гроб отдясно

— Понякога ли? — вдигна вежди той, сякаш това беше твърде слабо казано. И така си беше, само че аз се опитвах с все сили да запазя някакъв оптимизъм.

— Имате ли представа как кръвта на момчето е попаднала по обувките ви?

Този въпрос ме озадачаваше. Човекът очевидно беше невинен, но експертизата бе потвърдила, че кръвта на момчето е по обувките му. Само тази улика стигаше да обърне срещу него всичките дванайсет съдебни заседатели.

— Вероятно е поставена умишлено. Как иначе би се озовала там? — рече той, не по-малко озадачен от мен.

— Добре, ще ми разкажете ли в резюме какво се случи?

За щастие по път се бях отбила в книжарница, така че извадих новия си бележник — същия като на Гарет и на чичо Боб. От най-обикновените, безличен и непретенциозен. Записах всичко, което ми се струваше важно.

— Почакайте — спрях го в един момент. — Жената е посочила в показанията си, че момчето е живяло при вас?

— Да, само че е видяла племенника ми. Той живя при мен около месец преди цялата тази случка. Сега полицаите мислят, че и него съм убил.

— И той ли е мъртъв? — примигнах изненадано.

— Не, доколкото знам. Само че е изчезнал. Полицаите убедиха сестра ми, че аз имам нещо общо.

Това можеше да е връзката, която търсех. Нямах представа що за връзка е, но и с по-малко факти бях работила.

— Кога изчезна той?

Уиър насочи поглед надолу вдясно, което говореше, че се опитва да си припомни, а не си измисля. Още един признак за невинност, не че ми бяха нужни повече.

— Теди живя при мен около месец. Майка му го беше изхвърлила. Не се разбираха.

— Тя ваша сестра ли е?

— Да. После го убеди да се върне при нея, въпреки постоянното й мърморене. Тогава го видях за последен път. След около две седмици бях арестуван. Дотогава никой не ми беше казал, че е изчезнал.

— Обвинението какъв мотив каза, че сте имали? — попитах го.

— Наркотици — отвърна той с изписано по лицето си отвращение.

— Аха — кимнах с разбиране, — универсалният мотив, дето навсякъде приляга.

— Питай го повече за сестра му.

Обърнах се и видях Барбър, застанал зад гърба ми със скръстени ръце и умислено наведена глава.

— Трябва да съм пропуснал нещо.

— Ще ми кажете ли нещо повече за сестра си? — помолих Уиър, който се взираше покрай мен, за да разбере към какво гледам.

След миг отговори:

— Не е най-добрата майка, но не е и най-лошата. Имаше си неприятности от време на време. Дрога, и то не просто трева. Кражби от магазини. Знаете, обичайното.

Обичайното. Интересно оправдание.

— А в последно време? — попита Барбър. Повторих гласно въпроса му.

— Не съм я виждал от година. Нямам представа как е.

Зачудих се дали тя изобщо е разпитвана за мъртвото момче.

— А какво ще кажете за…

— Възможно ли е да се е замесила в нещо по-сериозно?

Стрелнах ядосано Барбър, задето ме прекъсна. Адвокати, какво да ги правиш? Предадох въпроса му на Уиър. Барбър не забеляза сърдития ми поглед. На Уиър обаче не му убегна.

— При Джейни всичко е възможно — отвърна той с нарастващо подозрение към мен.

— Бихте ли казали, че…

— Дали не е задлъжняла към някого? Някой достатъчно злонамерен, че да отвлече…

— А, не, край — прошепнах през стиснати зъби. — Тук аз задавам въпросите и никой друг. — Вложих цялото си старание да се направя на вентролог, сякаш Уиър не можеше да ме чуе и без движението на лицевите мускули. Или да не ме види, че се преструвам как с никого не говоря.

Барбър ме погледна слисан.

— Прощавай — отрезвен каза той. — Но все си мисля, че съм пропуснал нещо. Нещо, което през цялото време е било пред мен.

Е, браво, сега пък се почувствах виновна.

— Не, ти прощавай. Вината е изцяло моя.

Отново се обърнах към Уиър.

— Извинете ме. Чувам разни гласове в главата си.

Изражението му се промени, но не в посоката, която очаквах. Той внезапно… се озари от надежда.

— Наистина ли ще успеете да направите това, което те твърдят, че можете?

Тъй като не бях сигурна за какво говори, кои са те и какво са казали, че мога да направя, повдигнах въпросително вежди.

— Като казвате „те“, имате предвид…?

Той се наведе напред, сякаш да го чувам по-добре през стъклото.

— Чух надзирателите да си говорят. Бяха изненадани, че ми идвате на посещение.

— Защо? — попитах, и аз самата изненадана.

— Казаха, че разрешавате престъпления, непосилни за никой друг. Че сте разгадали дори случай отпреди десетилетия.

Направих гримаса на досада.

— Това беше един път, за бога. Извадих късмет.

При мен беше дошла жена, убита през петдесетте години. Убедих чичо Боб да помогне и заедно приключихме случая й. Не бих се справила без него. Нито без цялата технология, с която разполагаше полицията. Разбира се, от помощ беше фактът, че тя знаеше точно кой я е убил и къде е оръдието на престъплението. Горката жена имаше много зъл доведен син.

— Те друго казаха — продължи Уиър. — Че знаете неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Кой го каза?

— Един от надзирателите ни, женен е за полицайка.

— Е, това обяснява всичко. Полицаите си мислят, че…

— Не ме интересува какво си мислят полицаите, госпожице Дейвидсън. Искам само да знам дали можете да правите онова, което те казват.

Не можах да сдържа унила въздишка.