Първият гроб отдясно

— Здравейте, господин Уиър. Казвам се Шарлот Дейвидсън. — Лицето му остана безизразно. Явно името ми не го впечатли.

Друг арестант се насочи към съседната кабина и той хвърли подозрителен поглед през рамо. Вече гледаше на всички околни като на врагове, цял нащрек, готов във всеки миг да се отбранява. Човекът не заслужаваше да е в затвора. Никого не беше убил. Усещах чистата му съвест също така осезателно като гузната на съседа му.

— Идвам с лоши новини — казах, когато той отново насочи вниманието си към мен. — Адвокатите ви са били убити снощи.

— Моите адвокати? — проговори най-после той. Чак после осъзна какво му бях казала и очите му се разшириха от изненада. — И тримата ли?

— Да. Ужасно съжалявам.

Той ме гледаше стъписан, сякаш бях провряла ръка през стъклото и го бях зашлевила. Очевидно не беше забелязал, че подобен подвиг би бил невъзможен с оглед металната армировка и всичко останало. След продължително мълчание попита:

— Как е станало?

— Били са застреляни. Предполагаме, че смъртта им е свързана с вашия случай.

Това още повече го зашемети.

— Били са убити заради мен?

Поклатих глава.

— Вината не е ваша, господин Уиър. Знаете го, нали? — Той не отговори и аз продължих: — Получавали ли сте някакви заплахи?

Той изсумтя и с широк жест посочи обстановката.

— Имате предвид извън всекидневните ли?

Прав беше човекът. Стресът в затвора е постоянен.

— Искрено казано — заявих аз съвсем искрено, — не вярвам, че тези хора биха си губили времето със заплахи. Ако се съди по последните двайсет и четири часа, те наблягат на действията.

— Не ще и дума. Кой убива трима адвокати…

— Просто бъдете нащрек, господин Уиър. Ние от своя страна ще работим по случая.

— Ще се опитам. Наистина много съжалявам за адвокатите — каза той, като прокара ръка по наболата си брада, а после я вдигна към очите си.

Беше уморен, съсипан от стреса, че е осъден без вина. Изпитвах по-силна болка за него, отколкото ми се искаше.

— Много ги харесвах — каза той. — Особено жената, Елъри. — Той свали ръката си и се опита да се отърси от емоциите. — Имаше забележителна външност.

— Да, беше много красива.

— Приятелки ли бяхте?

— Не, не, но видях нейни снимки. — Така и не се научих да обяснявам връзката си с починалите. Една грешка можеше да ме преследва като призрак години наред. Буквално.

— И дойдохте тук да ми кажете да си пазя гърба?

— Частен детектив съм и сътруднича на полицията по този случай.

Той настръхна при споменаването на полицията. Не можех да го обвинявам. Нито пък можех да обвинявам полицията. Всички улики сочеха право към него.

— Знаехте ли за информатора? Онзи, който изявил желание да говори с Барбър в деня, когато са били убити?

— Информатор ли? — попита той и поклати глава. — Какво е искал?

Поех си дъх и погледнах Уиър с изострено внимание, преди да отговоря, като се мъчех да преценя колко да му кажа. Случаят беше негов. Ако някой заслужаваше да знае истината, това беше той. И все пак в главата ми продължаваше да святка предупредителна лампичка. Или наистина трябваше да съм предпазлива, или беше реакция от петата чаша кафе.

— Господин Уиър, последното, което бих искала, е да ви вдъхвам необосновани надежди. Твърде вероятно е нищо да няма в това. А дори и да има, може да не успея да го докажа. Разбирате ли?

Той кимна, но съвсем леко.

— Накратко, този човек е казал на Барбър, че сте невинен.

Очите му едва доловимо се разшириха, после той се овладя.

— Казал, че съдът е пратил не когото трябва зад решетките и че той имал доказателство.

Въпреки предупреждението ми, в очите на Уиър проблесна искрица надежда. Видях я. Личеше си също, че и той като мен не я искаше. Сигурно се беше разочаровал безброй пъти. Не можех да си представя дори каква покруса е да попаднеш в затвора за престъпление, което не си извършил. Човекът имаше пълно право да изгуби вяра в системата.

— Какво чакате тогава? Повикайте го за разпит.

Потърках челото си.

— Той също е мъртъв. Вчера са убили и него.

След цяла минута напрегнато мълчание, той шумно издиша и се отпусна назад, като опъна докрай шнура на телефона. Виждах как разочарованието го залива.

— И какво означава това? — попита той с горчивина в гласа.

— Не знам точно. Ние самите току-що го узнахме. Но ще направя всичко възможно да ви помогна. Въпросът е доколко плодотворни ще са усилията ми. Издадена присъда се оборва много трудно, каквито и да са доказателствата.

Той като че се отдалечи и потъна в мислите си.

— Господин Уиър, бихте ли ми разказали случая?

Отне му време да се отърси от мрачния си унес и да се върне към мен.

— Какво искате да знаете? — попита ме.

— Скоро ще имам съдебните протоколи, но исках да ви попитам за съседката ви, която свидетелствала, че ви е видяла да криете трупа на момчето.

— В живота си не бях виждал това момче. А жената съм я виждал само веднъж и то, като крещеше по слънчогледите в задния си двор. Луда е за връзване. Обаче се вслушаха в показанията й. Съдебните заседатели й повярваха. Приеха с отворени обятия думите й, сякаш им бяха сервирани на сребърен поднос.

— Понякога хората чуват това, което искат да чуят.