Първият гроб отдясно

— Давай, щом това те кефи, Суопс — отвърнах аз, качих се в Мизъри и тръшнах вратата. Но примирената Чарли не го зарадва повече от опърничавата. И на нея някак си й стана криво. Добре де, не.

— Ммм. Тези тако си ги бива. — Погледнах към Суопс, докато спираше до необозначената полицейска кола на чичо Боб — безлично тъмносиньо купе. — Само дано не покапя още доматен сос по прекрасната ти тапицерия от изкуствена кожа.

Гарет стисна зъби и челюстта му се очерта. Беше забавно.

— Естествена кожа е — каза той, като с усилие контролираше тона си.

— О, пардон. Много е приятна.

Той паркира рязко колата и аз изскочих навън, преди напрежението да е ескалирало до необуздано насилие, после се пресегнах обратно да си взема гигантската чаша с диетична кока-кола и изприпках до колата на чичо Боб, тоест в защитената зона.

Бяхме на доста разстояние от склада. Голямо поле, покрито с бурени и храсти, ни делеше от ръждясалата ламаринена сграда. Приличаше на нещо средно между самолетен хангар и работилница, и се издигаше там, кацнала насред нищото. На километри нямаше никакви съседи. Нещо, което ми се стори доста интересно.

Чичо Боб седеше зад волана и се взираше навън през елегантен бинокъл. Наведох се към предното стъкло на колата, втренчих се в лещите и се усмихнах. Той свали бинокъла и ми се намръщи.

— Какво? — попитах само с устни и се настаних в топлата кола на мястото до него. Гладната смърт беше отложена за друг ден, благодарение на „Мачо Тако“. Животът беше хубав.

— Кой е това? — посочих към друга необозначена полицейска кола, стратегически паркирана на известно разстояние. Беше напълно прикрита под камуфлажа на нощта, с изключение на един малък, нищо и никакъв пропуск. Аварийните светлини бяха включени. Предположих, че който и да е в нея, не се е дипломирал с отличие в курса си.

— Полицай Тафт — каза чичо ми Боб.

— Не — въздъхнах.

— Сам предложи.

— Не.

— Бива си го момъка.

Направих гримаса и се снижих на седалката, докато Гарет отваряше задната врата, за да се качи. Беше насочил светлината на фенерчето си право към мен.

— Затвори вратата — прошепнах с прикрито нетърпение.

Чичо Боб се намръщи. Отново. Не знаех защо. Определено нямаше нужда да се упражнява.

— Тафт си има почитателка — обясних. — Преследва го сладко малко момиченце. Мисля, че се казва Адско Творение на Сатаната.

Чичо Боб се засмя.

— Какво адско творение на сатаната си облякла ти?

Това, за което Чибо заговори така нетактично, бяха дрехите, в които се бях преоблякла по-рано. Бях подбрала внимателно най-удобната си черна премяна и старателно бях намазала лицето си с черен грим, за да подхожда на имиджа ми „Нощем в пустинята“. Естествено, бях сменила няколко варианта, докато Гарет чакаше в кожения си салон. Надявах се, разбира се, че тази отнемаща време дейност не го беше вбесила.

— Сливам се — казах.

— С кого? С дявола ли?

— Много смешно, чичо Боб — прекъснах за кратко, за да отпия шумно. — Почакай, докато се наложи някой да се приближи и да огледа. Тогава ще оцениш напредничавото ми мислене.

Гарет избра този момент, за да се включи в разговора.

— Аз оценявам твоята напредничавост — каза разсеяно, сякаш мисълта му беше другаде. — Не толкова, колкото предната ти фасада, но все пак…

Завъртях се на седалката си с лице към него.

— Предната ми фасада, както некрасноречиво се изрази ти, си има имена. Това е Опасност — посочих към дясната си гърда и после към лявата, — а това е Уил Робинсън. Ще съм ти задължена, ако се обръщаш на име към тях.

След дълга пауза, през която примигна няколко пъти, той попита:

— Кръстила си гърдите си?

Обърнах се с гръб към него и се изкикотих.

— И яйчниците ми си имат имена, но за тях не става дума толкова често. Хрумвало ли ти е, че цялата тази операция се обезсмисля с убийството на Карлос Ривера? — попитах чичо Боб. — Ако имат, макар и малко мозък в главите си, вероятно са се отървали от всякакви уличаващи доказателства, когато са разбрали за стореното от него.

— Така е — отвърна той. — Но има само един начин да сме сигурни.

— Защо не вземеш заповед, не повикаш подкрепление и не нахлуем вътре?

— На базата на какво? Анонимните сигнали не са достатъчно основание за обиск, сладурче. Тази флашка ни е нужна.

Беше прав. Не съвсем, но все пак… А и ме нарече „сладурче“.

Сръбнах толкова шумно, колкото бе възможно. Щеше да е от полза, ако знаехме какво търсим. Отново отпих, за да подчертая досадата си. Полицейските наблюдения са голяма скука. Чувствах, че е мой граждански дълг като изтъкнат специалист по сарказма да оживя малко обстановката, така че отново засърбах.

— Защо не идеш да правиш компания на Тафт? — предложи чичо Боб иззад бинокъла си.

— Не мога.

Дръпна го очите си.

— Защо?

— Не го харесвам.

— Чудесно. Мисля, че и той не те харесва.

— Също така — добавих, като за момента пренебрегнах неуважителното отношение на чичо към мен, — Адското Творение на Сатаната следи всяко негово движение. Забрави ли? — Едва тогава осъзнах казаното от чичо ми. — Не ме харесва ли?

Чибо свъси вежди утвърдително.