Първият гроб отдясно

Заета с мисли за първия ми ден на този свят, бях забравила, че летя устремена към смъртта си. Проклетият дефицит на внимание. Беше ми припомнено много ясно обаче, когато се спрях. Падането беше тежко и изкара въздуха от белите ми дробове. Но той все така ме гледаше отдолу. Това значи, че не бях стигнала до земята. Ударила се бях в нещо друго, нещо метално, после отскочих назад и се блъснах в метална скара.

Разкъсваща болка експлодира някъде около кръста ми и ме прониза като ядрен взрив. Беше толкова остра и стъписващо силна, че ме остави без дъх и замъгли зрението ми, докато в един момент сякаш се втечних и се плъзнах през скарата. От периферията на съзнанието ми към центъра плъзна мрак и тогава го видях отново, надвесен над мен, да ме разглежда.

С всички сили се опитвах да се съсредоточа, да се изолирам от болката, която насълзяваше очите ми и замъгляваше зрението ми. Но времето ми свърши, преди да успея и всичко стана черно. Нечовешко стенание — гневно и пълно с болка — отекна в стените на празния склад и разтърси метала на сградата, докато той прозвуча като камертон в ушите ми.

Макар да не чувах гласа му.

Изглежда в мига, в който бях загубила съзнание, си го бях възвърнала отново. Нещо не беше съвсем в ред, но поне дишах и мислех ясно. Изненадващо, старата поговорка се оказа вярна: „Не падането те убива, а внезапният му край“.

Опитах се да повдигна клепачи, но не се получи. Или действително не бях в съзнание, или Гарет беше намерил тубичка супер яко лепило и ми връщаше за салса инцидента. Докато чаках клепачите ми да осъзнаят, че трябва да сочат нагоре, слушах бръщолевенето му по радиото, че имам пулс. Винаги е приятно да чуеш такова нещо. Усетих пръстите му на врата си.

— Тук съм — промълви задъхан чичо Боб по радиостанцията. Чух стъпки по метални стълби и сирени в далечината.

Гарет явно разбра, че съм будна.

— Детектив — каза той на чичо Боб, който тежко се придвижваше към нас, — изпускаме я. Нямам друг избор, освен да направя дишане уста в уста.

— Да не си посмял — казах с още затворени очи.

Той се засмя тихо.

— Дявол го взел, Чарли — изхриптя чичо Боб. — Какво стана?

Звучеше по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Може би все пак гумената гривна вършеше работа.

— Паднах.

— Няма спор.

— Някой ме удари.

— Пак ли? Не знаех, че е националната седмица за убиване на Чарли Дейвидсън.

— Това значи ли, че ще има почивни дни? — попита Гарет. Чичо ми явно го е стрелнал с прословутия си поглед, защото Гарет скочи и каза: — Добре, захващам се с това.

Тръгна, вероятно в издирване на нападателя.

Сирените наближаваха и чух суетене някъде под мен.

— Има ли нещо счупено? — попита чичо Боб с омекнал тон.

— Клепачите ми. Не мога да ги повдигна.

Той се засмя тихо.

— Ако беше някой друг, щях да кажа, че не е възможно клепачи да са счупени, но като се има предвид за кого говорим…

Слаба усмивка се появи на лицето ми.

— Значи аз съм по-специална?

Той изръмжа, като внимателно притискаше тук и там, за да провери за счупени кости.

— Прекалено слабо казано за теб, скъпа моя.

Чудеса се случват. Аз бях живото доказателство. Да си тръгна — добре де, да изкуцукам с много чужда помощ — след такова падане, без нито една счупена кост, си беше същинско чудо. С главно „Ч“.

— Трябва да направим няколко рентгенови снимки — каза медикът от спешния екип на чичо Боб, докато аз отдъхвах на носилката.

Линейките си ги биваше.

— Ти просто искаш да докоснеш определени издатини по тялото ми — казах на медика и грабнах някакво сребристо приспособление, което изглеждаше, сякаш се използва за тестване на отворите по телата на извънземни. Повредих го и го върнах на мястото му непохватно, като се надявах, че нечий живот не виси на косъм, задето не могат да използват устройството за тестове на извънземни.

Той се засмя и премери кръвното ми налягане за милионен път.

— Чичо Боб, наистина съм добре. Кой е собственикът на склада?

Чичо Боб затвори телефона си и погледна към мен през отворените врати на линейката.

— Ако си се надявала на неонов надпис над главата му, гласящ „Проклетник“, ще останеш много разочарована.

— Не ми казвай. Канонизиран е за светец.

— Почти позна. Казва се отец Федерико Диас.

Защо католически свещеник би притежавал склад насред нищото?

Този случай ставаше все по-странен с всяка изминала минута.

— Не открих никого — съобщи Гарет, който дотича до нас. — Не разбирам. Вътре имаше двама души и още един на покрива. Къде са отишли?

— Пикапът беше единственото налично превозно средство.

— Вероятно са избягали пеша — каза чичо ми и хвърли поглед наоколо с озадачено изражение.

— Или изобщо не са избягали — добавих. — Къде са кашоните?

Двамата се обърнаха и заоглеждаха празния склад.

— Какви кашони? — попита чичо Боб.

— Именно. — Надигнах се от носилката, подадох счупения инструмент на медика, който го постави на мястото му с усмивка, и стъпих на земята, правейки гримаси повече, отколкото беше допустимо.

— Ще ви кажа само три думи — обърна се към мен. — Вероятен вътрешен кръвоизлив.

— Не мислиш ли, че ако кървях отвътре, някак щях да го знам? Може би вътрешно? — отвърнах аз.