Първият гроб отдясно

— Какво съм му направила? — възмутих се и пратих гневен поглед към тъпата кола на Тафт. — Нещастник дребен. Няма да мръдна пръст да му помогна, когато детето демон направи присъствието си явно.

От задната седалка се разнесе електрическо жужене. Гарет беше свалил стъклото.

— Движение.

Всички погледнахме към склада, където се появи вертикален сноп светлина. Масивните врати се плъзнаха и изляха светлина над един чакащ пикап. Той подкара напред и вратите се затвориха зад него.

— Никога няма да разрешим случая с тази скорост и Марк Уиър ще си изгние в затвора. Това наблюдение е тъпо — заявих аз, завряла нос в диетичната си напитка. — Не виждаме нищо. Трябва да се приближим.

— Прати някой от твоите хора — предложи чичо Боб.

— Нямам никого с мен.

— Какво? — възкликна той, изведнъж разтревожен. — Ами Ейнджъл?

Вдигнах рамене.

— Не съм виждала малкото леке от няколко дни. Защо мислиш, че съм издокарана така? Черната боя ми съсипва кожата.

— Няма да те пусна вътре, Шарлот Джийн Дейвидсън.

Опа… Чибо изглеждаше по чичобобски сериозен. Давах му две минути. Шейсет и седем секунди и три големи глътки по-късно вече беше променил решението си.

— Добре — каза с тежка въздишка.

Най-сетне.

— Иди да си свършиш работата.

Знаех, че ще се огъне.

— Но бъди внимателна, за бога. Баща ти ще ме убие, ако нещо ти се случи.

Подаде ми радиостанция, а аз му подадох напитката си.

— И без да я опитваш — предупредих го.

— И без да те хващат. — После се обърна към Гарет. — Следи я отблизо.

— Какво? — изписках в радиото изненадано, докато проверявах звука. — Суопс не го ща с мен. В лошо настроение е.

— Или Суопс идва с теб, или няма да ходиш.

Грабнах си обратно диетичната кока-кола и се тръшнах на седалката.

— Ами тогава няма да ходя.

— Внимавай.

Изплезих се на Гарет през металната ограда в мига, когато се озовах от другата страна. Не в Отвъдното. От другата страна на оградата.

— Добре ме подреди чичо Боб — измърморих кисело. Бях изгубила в спора. Въпреки голямата ми практика в губенето, то не ми беше силна страна.

Гарет ме последва, като се изкатери по двуметровата телена ограда и се приземи до мен далеч по-сръчно. Но пък можеше ли той да върже на възел дръжка от черешка само с езика си?

Поехме през откритото поле към склада. По-голямата част от концентрацията ми отиваше в старание да не падна, а друга, още по-голяма — в опит да не се вкопча в якето на Гарет за равновесие.

— Четох, че жътварите събирали души — каза той, докато подтичваше до мен.

Препънах се в кактус и едва се задържах на крака. Нощта беше толкова тъмна. Може би заради часа. Лунната светлина помагаше, но придвижването по неравния терен си оставаше предизвикателство.

— Суопс — подех аз, като дишах бавно, за да не разбере, че съм нервирана. — Наоколо бродят безброй духове и превръщат живота ми в хаос. Защо да събирам проклетниците? И дори да го правех, къде бих държала всичките тези буркани?

Той не отговори. Изтичахме през паркинга към задната част на сградата, където нямаше прозорци. За щастие липсваха охранителни камери. Но меко осветената линия на покрива говореше, че има горно остъкляване. Ако се доберях някак там, можеше да видя какво кроят вътре. Със сигурност не нещо добро, но трябваше да го подкрепя с доказателства.

Когато Гарет ме дръпна зад няколко контейнера за смет, се блъснах в метална тръба, която стигаше чак над покрива. Скобите, с които беше прикрепена, я превръщаха в идеална стълба.

— Дай ми отскок — прошепнах.

— Какво? — изрепчи се Гарет и погледна с недоверие тръбата. Избута ме настрана. — Аз ще се кача.

— Аз съм по-лека — изрепчих му се в отговор. — Теб няма да те издържи. — Въпреки че спорех главно заради удоволствието от самия спор, тръбата наистина изглеждаше нестабилна. А и беше по-ръждива от залеза над Ню Мексико. — Ще се кача горе и ще потърся прозорец в покрива. Вероятно е да не мога да надникна вътре, но може да попадна на дупка или пък да направя такава — продължих, като разсъждавах на глас.

— И после онези вътре ще направят дупка в твърдата ти глава. Или пък две, ако се съди по историческите факти.

Аз заоглеждах тръбата, докато Гарет нареждаше нещо неразбираемо за дупки и исторически факти. Предпочетох да не разбера и дума от казаното. Когато свърши, се обърнах към него.

— Ти разбираш ли изобщо английски? Повдигни ме — добавих, а той смръщи объркано вежди.

Хванах се за тръбата с две ръце. От устните му се откъсна гневна въздишка, той пристъпи и ме хвана за задника.

Вълнуващо? Да. Прилично? За нищо на света.

Плеснах го по ръцете.

— Какво правиш, по дяволите?

— Каза да ти дам отскок.

— Да. Отскок. Не евтини емоции.

Той замълча и се вгледа в мен за един дълъг и неловък момент.

Какво толкоз бях казала?

— Подложи ръце — наредих, преди съвсем да се е разлигавил. — Ако ме повдигнеш до първата скоба, нататък ще се справя сама.