Първият гроб отдясно

Разговорът ни не продължи дълго. Отговорите на детектив Аная бяха кратки и отсечени. Според него полицията също се опитала да открие Теди във връзка със случая, но бяха търсили още един труп, друга смърт, която да лепнат на Марк Уиър. Такова разследване неизменно би ги повело в грешна посока. Тъй като аз знаех, че Теди е жив, имах мъничко предимство пред полицията, като ударението падаше на думата „мъничко“. Предимството можеше и да е надценявано.

При разпита майката на Теди беше казала на полицията, че синът й така и не се е върнал вкъщи от дома на брат й. Но все пак беше изчакала да арестуват Марк за убийство, преди да съобщи, че е изчезнал. По този начин местонахождението на Теди оставаше неизвестно за цели две седмици. Може да не бях най-големият гений на планетата, но дори и за мен беше ясно, че фактите не се връзват.

Докато чаках чезнещата светлина да изчезне съвсем и районът да потъне в мрак, отворих телефона си, за да разгледам снимката на Рейес за стотен път този ден. И точно като всички други пъти преди това, дъхът ми спря, щом го зърнах. Още не можех да повярвам. След повече от десет години най-после го бях открила. Вярно, открила го бях в затвора, но за момента — тъй като бях свикнала да живея в отрицание — пренебрегвах този елемент. Единственият лъч надежда, в който се вкопчвах, беше, че Рейес беше ядосан по времето, когато го бяха снимали. И не просто разстроен или сърдит, а направо бесен. Виновните не са ядосани. Те или са облекчени, че са ги хванали, или са разтревожени. Рейес не беше нито едното от двете.

Затворих телефона си, като устоях на порива да правя любов с екрана и поех към главния вход на адвокатска кантора „Зюсман, Елъри и Барбър“. Масивната дъбова врата беше удобно скрита от зеленина и палми, което улесняваше плановете ми за нахълтване с взлом. Макар да не можеше да се нарече точно взлом, след като имах ключ.

Кабинетът на Барбър приличаше на постапокалиптична бойна зона, само че не толкова подреден. Разрових купищата книжа и открих папките по случая Уиър в кашон с надпис „Уиър, Марк Л.“. Беше си логично да ги открия точно там. Но със загадъчната флашка въпросът не стоеше така. Барбър беше казал, че е върху бюрото му. Само че не беше. А в стойката му за моливи се мъдреха седем флашки без никакви етикети. Не можех да се мотая там цяла вечер. Трябваше да присъствам на среднощно сборище, което, уви, не включваше колове и вампири.

Претеглих плюсовете и минусите да взема със себе си флашките и да ги проверя по-късно. Плюсовете спечелиха. Насрочих си друго нахлуване с взлом за следващата вечер, за да ги върна и взех да ги тикам по джобовете си. Това ме доведе до прозрението, че многото чаши мока лате и чийзбургерите не са ми разкрасили фигурата. То пък на свой ред извика гневни вопли от празния ми стомах. Умирах от глад.

Докато прибирах последните две флашки, си преговорих наум всички заведения за бързо хранене, където можех да се отбия на път за склада, обект на устроената засада.

— Незабележима си като грамаден камион на екзотично автошоу.

Обърнах се стресната и видях Гарет, застанал на прага.

— Да му се не види, Суопс! — възкликнах аз с ръка, притисната до сърцето си. — Какво правиш тук?

Той влезе, като огледа осветената от лунна светлина обстановка, преди да насочи вниманието си отново към вашата благоверна.

— Чичо ти ме прати — съобщи той с равен глас. — Всички доказателства, които си получила без съдебна заповед, ще са безполезни в съда.

Аха, ето че отново бяхме смъртни врагове. От него се излъчваше хлад. Трябваше да внимавам с оглед на предателската му същност. Налагаше се да ям, спя и дрискам с едно око отворено.

— Думите „хронологична документация“ значат ли нещо за теб? — попита той.

— Биха значили, ако изобщо ми пукаше. — Взех кашона и се отправих към вратата. — Просто искам да знам срещу какво съм изправена, Суопс.

— Освен умствено заболяване ли?

Ето че пак се върнахме към обидите. Хубаво беше да се усетиш пак на позната територия.

— Не съм тръгнала да се доказвам като гениален детектив, Суопс, нито да се правя на велика. Помагам на клиентите си. В това се състои работата ми — казах му и се промъкнах покрай него. — Върша го вече от години, дълго преди ти да се появиш.

Гарет ме последва навън.

— Какъв е кодът? — попита той, за да включи отново алармата.

Извиках му цифрите през рамо, при което сигурно целият квартал ме чу, а после сложих кашона на задната седалка на джипа си. Той вървеше зад мен.

— Трябва да спра да се подкрепя по път — уведомих го аз. — Ще се видим при склада.

След като услужливо ми затвори задната врата и се увери, че е заключена, той предложи:

— Близо сме до жилището ти. Защо не оставиш колата си и не продължим с моята?

Пъхнах ключа, за да отключа вратата.

— Гладна съм.

— Можеш да хапнеш по път.

Въздъхнах раздразнено с ръка на дръжката на вратата.

— Чичо Боб да не би да ти плаща да си ми бавачка?

— Вече има четири трупа, Дейвидсън. Той е… загрижен. Ще карам след теб до вас.