Първият гроб отдясно

Тогава се усетих, че Ракетата се е втренчил в мен с изопнато от напрежение момчешко лице. Поставих ръка на рамото му.

— Ракета, какво има?

— Не — каза той и се дръпна от мен. — Той не бива да е тук. Не.

Упорито стисках очи, за да не видя истината.

— Къде е името му, Ракета?

— Не, не. Той не е бивало да се ражда.

Стъписана отворих очи. Такова нещо не бях чувала от Ракетата.

— Не мога да повярвам, че го изрече.

— Не е бивало да става момче на име Рейес. Трябвало да си остане, където му е мястото. Марсианците не могат да станат човеци само защото искат да пият нашата вода. — Известно време се взира встрани, преди погледът му да се върне на лицето ми. — Стой далеч от него, госпожице Шарлот — предупреди ме той и пристъпи към мен. — Казвам ти, не го доближавай.

Продължих да държа на своето.

— Ракета, това поведение не е на добър човек.

Тогава той се наведе към мен и издума със стържещ шепот:

— Само че, госпожице Шарлот, той също не е добър човек.

Нещо, недостъпно за сетивата ми, привлече вниманието му. Той се обърна, заслуша се, после се втурна към мен и се вкопчи в раменете ми с месестите си ръце. Аз трепнах, но не почувствах страх. Ракетата никога не би ме наранил. После хватката му се стегна и аз едва не извиках.

— Ракета — помъчих се да го успокоя, — миличък, причиняваш ми болка.

Той рязко ме пусна и отстъпи назад, сякаш изумен от това, което беше направил.

— Няма нищо — казах аз, като устоях на желанието да разтъркам пулсиращите си от болка рамене. Това още повече би го разстроило. — Няма нищо, Ракета, ти не го направи нарочно.

По лицето му пробяга ужас и преди да изчезне, изрече:

— Него няма да го е грижа.

Глава 8

„Мъжете също имат чувства. Обаче… на кого му пука?“

Вдъхновяващ постер

Слънцето се отпусна за няколко мига върху хълма Девет мили, преди да изгуби интерес и да се плъзне надолу отвъд него. Седях в Мизъри — за джипа си говоря, не за някакво настроение — и чаках хоризонтът да го погълне напълно, за да пристъпя към нахлуването с взлом, което си бях наумила. Но колкото повече чаках, толкова повече си мислех за Рейес. И колкото повече си мислех за Рейес, толкова по-объркана се чувствах.

Ракетата знаеше името на Рейес, но означаваше ли това непременно, че е умрял? Възможно ли бе да означава друго? Никога преди не бях виждала Ракетата уплашен и това уплаши и мен. Той изглежда криеше нещо, но да разграничиш моментите на Ракетата с бистър ум, от тези с не чак тъй бистър, беше почти невъзможно.

В мой плюс научих, че марсианците никога не бива да се опитват да стават човеци, само за да пият водата ни. Тъй като марсианци не съществуваха, реших, че те са плод на някаква чудата аналогия на Ракетата. Кое на земята би могло да бъде сравнено с извънземните? Освен цирковите акробати да речем. Трябва да беше някой, който живее в противоречие с нормата. Сещах се за няколко такива групи, но изпитвах странно успокоение от своята убеденост, че Рейес не беше нито от данъчните, нито от фамилията Мансън9. Слава богу, защото не е тъй лесно свастиката да ти стане аксесоар, както човек може да си помисли.

Може би по-важният елемент в загадката беше водата. Какво символизираше тя? От какво може да се нуждае човек, живеещ извън рамките на обществото, толкова че да е склонен да се примири с него? Пари? Признание? Власт? Пълнени мексикански палачинки с лют сос? Нямах никаква представа. И до това доживях. В моя защита Ракетата беше използвал неуместна аналогия. Живеехме твърде близо до Розуел10, за да мислим логично за нашествие от извънземни.

Но можех да мисля логично за случая. Племенникът на Марк Уиър беше жив и аз силно подозирах, че е познавал Джеймс Барийа, умрялото хлапе от задния двор на Уиър. Трябваше да има връзка. Най-вече защото аз исках да има. Но каквато и да беше връзката, Теди беше в беда заради нея.

Къде беше Ейнджъл, по дяволите, точно когато ми трябваше? Рядко отсъстваше толкова за дълго. Как можех да извърша свръхестествено разузнаване без свръхестествен разузнавателен екип? Ставаше дума за Екип Ейнджъл, което си беше едноличен екип. Но като го наричах екип, можех да казвам неща от сорта „Екип не означава само спортни дрешки“. Обичах да ръся подобни простотии. А сега се оказваше, че сама трябва да си направя обикалянето, което не ми влизаше в сметките при избора на тези обувки.

На връщане от лудницата се бях обадила на водещия детектив по случая на Уиър. Беше приятел на чичо Боб, но не и голям мой фен. Струваше ми се, че го дразня. Много дразнеща мога да бъда, като вложа сърце и душа в това. Реших, че или завижда на успехите на чичо Боб — и на моя принос към тях — или не харесва секси и нахакани мацки. А най-вероятно беше комбинация от двете.