Първият гроб отдясно

— Само една снимка — заубеждава ме той. Аз се намръщих отново и той продължи: — Може би две.

Чичо Боб ме прегърна с мускулестата си ръка. Бях на косъм да се развикам на медика, но той каза:

— Чарли, нашите хора са навсякъде. Обещавам да потърсим изчезналите кашони.

— Но…

— Отиваш в болницата, дори ако трябва да те заключа с белезници за носилката — заяви Гарет и пристъпи към мен, така че блокира пътя ми за бягство.

С гневна въздишка скръстих ръце и го изгледах злобно.

— Престани да се опитваш да ме оковеш в белезниците си. Искам да присъствам на разговора с отец Федерико — казах на чичо Боб, като пренебрегнах изненаданата физиономия на Гарет. Кога щеше да се научи?

— Дадено — съгласи се чичо Боб, преди да имам възможност да си променя решението. — Ще се обадя утре да ти кажа часа.

— Ще ти трябва някой да те закара от болницата до вкъщи — напомни ми Гарет.

— Явно искаш да изпробваш белезниците. Ще се обадя на Куки. Върви да търсиш кашоните.

— Искаш ли утре да прегледаш снимки от полицейския архив? — попита чичо Боб. — Ще можеш ли да разпознаеш нападателя?

— Ами… — Сбърчих нос при перспективата да разпознавам нападателя си въз основа на якия му удар. — Видях почти ясно с периферното си зрение левия му юмрук. Току-виж съм му разпознала кутрето.

Озадачи ме фактът, че по някаква странна причина Куки не изглеждаше щастлива, задето я бях повикала в един през нощта да ме прибере от болницата.

— Какво си направила този път? — попита тя с влизането си в стаята за прегледи. Още в долнище от пижама и огромен пуловер, навлечен върху тениска, тя изглеждаше някак постапокалиптична. Косата й беше щръкнала от спането. Беше забавно.

Слязох от леглото за прегледи, като се движех, сякаш в стаята имаше бомба, която можеше да се задейства при жест. Тя се втурна към мен да ме подкрепи. Ако действително бе имало такава бомба, щяхме да сме на парчета.

— Защо реши, че вината е моя? — попитах, когато краката ми стъпиха здраво на земята.

Тя укорно сви устни.

— Имаш ли представа какво е да ти се обадят от болницата посред нощ? Изпаднах в паника. Не можех да си събера мислите.

— Съжалявам.

Дотътрих се до якето си и се мушнах в него, като се чудех колко усилия се изискват, за да не припаднеш.

— Сигурно си помислила, че нещо се е случило с Амбър.

— Шегуваш ли се? Тя е ангел в сравнение с теб. Общуването с теб ме кара да гледам по друг начин на пубертетските й, повлияни от хормони, маниери. Честно, не знам как се е справяла мащехата ти.

В главата ми светна лампичка при тези нейни думи. Не силна — около 12 вата — но ме накара да преосмисля липсата на интерес у мащехата ми към собственото ми благополучие. Може би вината за трудните ни взаимоотношения беше моя.

Не беше.

Куки ми чете конско по целия път до вкъщи. Слава богу, линейката ме беше откарала до близката болница, та не пътувахме дълго. Тревогата й беше трогателна, но също така някак странно вбесяваща. Моята тревога обаче клонеше към раздел убийства. Колкото и да се съпротивлявах, не можех да избегна потенето под ризката си „Гучи“ за седем долара, купена от вехтошарски магазин. Някой ме удари. Опита се да ме убие. Ако беше успял, сега щях да съм мъртва.

Но перманентното ми състояние на лъчезарност не можеше да допусне такива мрачни мисли да замърсяват съзнанието ми. Сигурна съм, че съм била хипи в предишния си живот. Аз просто бях длъжна да възприемам чашата като наполовина пълна. По възможност с „Джак Даниълс“. Тази вечер бях научила нещо. Освен закономерността на внезапното спиране. Научих, че някак, по някаква странна приумица на съдбата, Рейес и Големият Злодей бяха свързани. Но как? Рейес не може да е бил на повече от три, когато съм се родила. Откъде Злодеят е знаел, че петнайсет години по-късно ще ме нарече Дъч?

Нямаше как да съм си го въобразила. Помнех го съвсем ясно. Дъч. Прошепнато меко, дълбоко и хипнотизиращо. Както го беше направил и самият Рейес. Приликите не спираха дотук. Топлината и енергията, излъчвана и от двамата. Начинът, по който се движеха. Парализиращата сила на допира и взора им. И това, че коленете ми се подкосяваха след посещенията на всеки от тях.

Може би се побърквах. Или пък Рейес и Злодеят бяха едно и също създание. Но как беше възможно? Нужно ми беше второ мнение. Докато Куки паркираше колата, аз обявих:

— Пак го видях.

Тя натисна рязко спирачки и ме погледна.

— Когато паднах през покрива.

— Рейес ли? — попита тя невярващо.

— Не. Не знам. — В гласа ми се прокрадна умора. — Започвам да се колебая. За много неща.

Тя кимна с разбиране. Спря до бордюра и изключи двигателя.

— Направих проучвания. Късно е, но имам чувството, че няма да можеш да заспиш, преди да получиш отговори на някои от въпросите си.