Първият гроб отдясно

След като Куки на практика ме пренесе до апартамента, отиде да провери Амбър. Извиках за поздрав към господин Уонг и включих чисто новата си кафе-машина, която според надписа на панделката и етикета ми беше подарък от „ААА Електрик“ заради това, че бях разследвала изчезването на разпределителните им устройства, каквото и да представляваха те, и каквато и да бе причината някой да ги задигне. Цветът беше червен. На кафеварката, не на въпросните устройства. Не знам какъв цвят са разпределителните устройства, тъй като разкрих крадеца, преди изобщо да ги видя. Съмнявам се, че са червени.

Сипах си малка чаша мляко и я изгълтах, за да мога да взема четири ибупрофена наведнъж, без да съсипят стомаха ми. Отказах предписаните ми болкоуспокояващи, които ми предложиха в спешното отделение. Не си падам по лекарства с рецепти. Започвах да усещам болка във всеки мускул на тялото си, имах чувството, че ще се разпадна при първото движение. Падането може да не беше причинило трайни увреждания, но временните последствия си ги биваше.

Все пак дори и затрудненото дишане е по-добро от липса на такова.

Посещението на Марк Уиър в затвора, преследването на Ракетата из приюта, влизането с взлом в адвокатската кантора и пропадането през остъкления покрив, не ми бяха оставили време да седна пред компютъра и да прегледам базата данни на затворите, за да науча нещо повече за Рейес. Настаних се на стола пред него, а Куки се появи с цял сноп бележки и принтирани страници. Доколкото я познавах, вече бе проучила живота на Рейес до номера на обувките му и кръвната група. Влязох в сайта на Управлението на затворите в Ню Мексико, докато тя сипваше кафе за двете ни. Десет секунди по-късно, благодарение на оптичните влакна, на екрана цъфна физиономията на Рейес.

— Мили боже! — възкликна Куки зад гърба ми, очевидно изпитала същата физическа реакция, която сграбчваше и мен всеки път, когато го видех.

Сложи чашата ми до мен.

— Благодаря — казах — и съжалявам, че трябваше да те измъкна по никое време.

Тя придърпа един стол, седна до мен и постави ръка върху моята.

— Чарли, допускаш ли и за секунда, че това ме е подразнило?

Това въпрос с уловка ли беше?

— Кой не би се ядосал?

— Аз не бих — отвърна тя малко дръпнато, сякаш бях наранила чувствата й дори само с предположение за такова нещо. — Бих се вбесила, ако не се беше обадила. Знам, че си уникална и притежаваш дарба, която никога няма да разбера докрай, но също така си и човешко същество и най-добрата ми приятелка.

По лицето й се изписа тревога.

— Не се ядосах задето ми се обади, а защото си мислиш, че си неразрушима. Ама не си.

Тя млъкна за момент и се втренчи в мен с пронизващ поглед, за да ми втълпи казаното. Беше мило.

— Заради това фалшиво чувство на недосегаемост се озоваваш във всякакви смахнати ситуации.

— Смахнати? — попитах, като се престорих на обидена.

— Три думи. Оплеска работата кардинално.

— Изобщо не беше по моя вина — заспорих, потресена дори само от мисълта за това. Как ли пък не.

Тя стисна устни и зачака да се вразумя.

— Добре де, вината беше моя. — Познаваше ме прекалено добре.

— Но не изцяло. Щях да им дам да се разберат на тези плъхове. Какво откри? — погледнах обратно към снимката на Рейес.

Куки запрелиства купа и измъкна една страница.

— Готова ли си за това?

— Стига да няма голи снимки на възрастни жени, ще се справя.

Очите ми бяха приковани в тези на Рейес — яростни и магнетични.

Тя ми подаде листа.

— Убийство.

— Не — прошепнах, сякаш не ми достигаше въздух. Беше статия от вестник от преди десет години. Не, не, не. Всичко друго, но не и убийство. Или изнасилване. Или отвличане. Или въоръжен грабеж. Или разголване на публично място, защото това беше откачено. С неохота плъзнах бърз поглед по статията, както когато видиш катастрофа и не можеш да се сдържиш да не погледнеш.

МЪЖ ОТ АЛБУКЪРКИ ПРИЗНАТ ЗА ВИНОВЕН

Кратко. Направо на темата.

„Мъж с минало, по-загадъчно и от обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща му, беше признат за виновен в понеделник, след като журито заседава три дни. Следствието се сблъска с няколко необичайни трудности по време на процеса. Една от тях бе, че двайсетгодишният Рейес Алегзандър Фароу не съществува.“

Рейес Алегзандър Фароу. Спрях за секунда в опит да успокоя дишането си и да забавя пулса си. Дори името му ми причиняваше сърцебиене. Не съществува ли? Това и аз можех да им го кажа.