Първият гроб отдясно

— Вината не е твоя — казах и сведох глава. — Има неща, които хората е по-добре да не знаят. Не мога да повярвам какво се канех да ти причиня. Извинявай.

Сред последствията от това, че бях откровена с близките до мен хора, беше ефектът върху психиката им. Отдавна се бях научила, че ме заболява от недоверието на хората, но пък когато повярваха, животът им се променяше завинаги. Светът вече не беше същият за тях. Мисълта за това е смазваща. Много внимавах кого просветлявам. Казвала съм за Злодея на един-единствен друг човек и оттогава не съм спряла да съжалявам за това.

Куки се облегна на стола си, взе чашата си и впери поглед в нея.

— Помниш ли първия път, когато ми каза какво си?

Замислих се за момент.

— Бегло. Ако не си забравила, бях на третата си маргарита.

— Помниш ли какво каза?

— Трета маргарита.

— Цитирам: „Куки, аз съм жътвар на души“.

— И ти ми повярва? — попитах и вдигнах вежди скептично.

— Да — отговори, като лека-полека се връщаше към света на цветовете. — Без сянка от съмнение. До този момент бях видяла достатъчно, че да си позволя да не ти вярвам. Какво по-лошо от това можеш да ми кажеш?

— Ще се изненадаш.

— Толкова ли е зле? — намръщи се тя.

— Въпросът не е в това — обясних с надеждата да й позволя да запази част от невинността си и по възможност здравия си разум. — Просто е малко трудно за вярване.

— Добре, понеже жътвари на души има на всеки ъгъл.

Имаше право. Въпреки това, способностите ми често ме вкарваха в беля и отдалечаваха от мен хора, на които мислех, че мога да се доверя. Това ме караше да се колебая, без значение колко ценях Куки. Къде ми беше умът? Себичността ми понякога ме смайва.

— Когато бях в гимназията — започнах, като залагах на речта „За твое добро е“, — казах прекалено много на най-добрата си приятелка. Приятелството ни приключи по тази причина. Не искам това да се случи с нас двете.

Не че можех да хвърля цялата вина върху Джесика. Предишният ми опит и познанията ми за хората трябваше да ме спрат да кажа на приятелката си повече, отколкото можеше да понесе. Все пак внезапната й и пълна омраза към всичко, свързано с Чарли Дейвидсън, ме нарани. Просто не можех да разбера откъде идваше цялата тази неприязън. В един момент бяхме най-добрите приятелки, а в следващия — врагове. Такъв шок. Това все още ме измъчва, макар години по-късно да осъзнах, че е била уплашена. От това, което вършех. От това, което ни заобикаля. От това, какво всъщност представляваха уменията ми. Но по онова време бях съсипана. Предадена за пореден път, от човек, когото обичах, и за когото вярвах, че ме обича.

Омразата на Джесика и безразличието на мащехата ми ме потопиха в дълбока депресия. Криех умело този факт зад сарказъм и наглост, но истината е, че случилото се постави началото на самоунищожително поведение и ми трябваха години да се отърва от него.

По ирония на съдбата Рейес беше този, който ме накара да се отърся от депресията. Положението му ме накара да оценявам това, което имах, и по-точно баща, който не ме смазваше от бой само заради спорта. Имах баща, който ме обича, нещо, което липсваше на Рейес. Въпреки всичко той не се беше отдал на самосъжаление. Животът му беше стотици пъти по-лош от моя, но той дори не помисляше за себе си. Поне според това, което бях видяла. Така че забравих за глупавото си окайване.

Доверието беше друга тема. Поначало имах проблем с него. Но ставаше дума за Куки. Най-добрата приятелка, която някога съм имала. Приемаше всичко, което й кажех, без да се съмнява или да ме презира и без съвършено никаква корист.

— Мислиш, че няма да мога да понеса това, което ще ми кажеш?

— Ако някой може да го понесе, това си ти. Просто не знам дали искам да ти причинявам такова нещо. — Сложих ръка на рамото й и се наклоних към нея с надеждата да ме разбере. — Знанието невинаги е нещо добро.

След дълга пауза тя засъбира папките. На лицето й се появи лека усмивка.

— Способностите ти са част от теб, Чарли, част от това, което си. Едва ли можеш да ми кажеш нещо, което да промени възприятието ми за теб.

— Не ме тревожи това как ме възприемаш.

— Късно е — каза тя, като продължаваше да прибира листа в папките си. — Имаш нужда да си легнеш.

Бях ли наранила чувствата й? Дали си мислеше, че не искам тя да научи? Мисълта да споделя всяка подробност от живота си с най-добрата си приятелка, на която се доверявах напълно, беше като да намеря тенджера с топла яхния в края на дъгата. Смеех ли да го направя? Можех ли да рискувам едно от най-хубавите неща в живота си?

Наистина беше късно, но перспективата да кажа на Куки истината, цялата истина и нищо, освен истината, звучеше също толкова привлекателно, както да изпадна в дълбок, лишен от мисли сън, и предизвика у мен прилив на адреналин. Щеше да е хубаво да имам довереница, другарка по оръжие и гел за коса, въпреки че беше два през нощта, чувствах се пребита и едва се крепях в съзнание. Само се молех никоя от нас да не отхапе повече, отколкото може да сдъвче. Веднъж направих тази грешка с дъвка. Не беше приятно.