Първият гроб отдясно

— Добре, съжалявам. Но може ли да побързаш със смилането? Имам въпроси.

Тя придоби колебливо изражение.

— Ще включиш ли още изненадващи елементи?

Засмях се и казах:

— Не, освен ако не броиш факта, че говоря всеки познат на човечеството език. Може би си струва да се отбележи.

Бях уморена и не можех да съм напълно сигурна, но мисля, че Куки се върза.

Глава 10

„Не се бой от жътваря на души. Просто много внимавай с нея.“

Шарлот Дейвидсън

— Погледнах нагоре и той беше там.

Куки задържа една пуканка между устните си, заслушана в разказа ми с широко отворени от удивление очи. Или може би първичен смразяващ страх. Беше трудно да се определи.

— Големия Злодей — промълви.

— Точно така, може да го наричаш само Злодей за по-кратко. Който и да е той, просто стоеше там и ме наблюдаваше гола и покрита с родилна течност, въпреки че това не го отчетох на момента. Само помня, че бях хипнотизирана от него. Изглежда като постоянно движещ се флуид.

— Като дим.

— Като дим — потвърдих, взех мазната пуканка от ръката й и я лапнах. — Който дреме, губи, сладурче.

— Помниш ли нещо от преди това? — попита тя и се протегна за друга пуканка, само за да я прехвърля в ръката си. Опитвах се да не допусна грешка и да разваля всичко.

— Не много. Не помня самото раждане, слава богу. Това би било гадничко. Само случилото се после, и то доста неясно. С изключение на него. И на майка ми.

— Почакай — замахна тя с пръст. — Майка ти? Тя е умряла в деня на раждането ти. Помниш я?

По лицето ми бавно се плъзна усмивка.

— Тя беше толкова красива, Куки. Тя беше първият ми… клиент.

— Искаш да кажеш…

— Да. Премина през мен. Беше цялата светлина и топлина. И безусловна любов. Не го разбрах на момента, но тя ми обясни, че е щастлива да се откаже от живота, за да мога аз да живея. Накара ме да се чувствам спокойна и обичана, което беше добре, защото Злодея ме ужасяваше.

Погледът й се плъзна покрай мен и тя взе да осмисля казаното.

— Това е…

— Невъзможно за вярване, знам.

— Невероятно. — Тя ме погледна отново.

Облекчението, което почувствах, беше неописуемо. Трябваше да очаквам, че ще повярва. Но хора, с които бях отраснала, хора, близки до мен, никога не повярваха на разказа за раждането ми.

— Значи един вид познаваш майка си, нали така?

— Така е. — С годините бях осъзнала, че имах повече, отколкото много други деца. Винаги щях да бъда благодарна за тези мигове, които прекарахме заедно.

— И говориш всеки познат език на земята?

Благодарна, че сменяше темата, аз кимнах.

— Абсолютно всеки.

— Дори фарси?

— Дори фарси — потвърдих с усмивка.

— Мили боже! — Тя почти извика. Явно й беше хрумнало нещо. Изражението й се промени. Лицето й потъмня и тя посочи обвинително с пръст към мен. — Знаех си, че разбра какво ми каза онзи виетнамец на пазара. Видях го в очите ти.

Усмихнах се и погледнах обратно към снимката на Рейес.

— Каза, че имаш хубав задник.

Тя въздъхна.

— Малък перверзник.

— Казах ти, че си пада по теб.

— Жалко, дето е толкова дребен, че ще се побере в цепката на деколтето ми.

— Мисля, че точно по тази причина те харесва — казах и избухнах в смях.

Куки мълча дълго. Дадох й време да осмисли чутото. След известно време попита:

— Но как е възможно?

Реших да я подразня.

— Не мисля, че всъщност ще се побере там, но съм сигурна, че би му харесало да опита.

— Не, питам за езиците. Толкова е…

— Странно и забавно? — попитах с надежда в гласа.

— Непобиращо се в ума.

— Да, предполагам, че е така.

— И си разбирала какво са ти говорели в деня на раждането ти?

Сбърчих нос умислено.

— Не буквално. Нямах опит, с който да свържа думите, те нямаха смисъл за мен. Когато хората ми говореха, ги разбирах на първично ниво. Странното е, че проговорих и проходих на правилната възраст, но разбирах, когато някой ми кажеше нещо. Без значение на какъв език. Просто знаех какво казват.

Размърдах мишката, за да извикам образа на Рейес отново на екрана.

— Разбрах също и първите думи на баща ми към мен — продължих, като се опитах да прикрия тъгата в гласа си. — Или поне по-голямата част. Каза ми, че майка ми е умряла.

Куки поклати глава.

— Толкова съжалявам.

— Мисля, че баща ми знаеше, че го разбирах. Това беше нашата малка тайна. — Напълних шепата си с пуканки и подхвърлих една в устата си. — После се ожени за мащехата ми и всичко се промени. Тя бързо установи, че съм откачалка. Всичко започна, когато ме спипаха да гледам мексикански сапунени опери.

— Чарли, ти не си откачалка.

— Всичко е наред. Не я виня.

— А трябва — каза тя с глас, остър като бръснач. — Аз също съм майка. Майките не правят така. Независимо дали са родни или мащехи.

— Да, но Амбър не е жътвар на души.

— Няма значение. Тя ти е втора майка. Не е като да си станала сериен убиец.

Боже, колко беше хубаво някой да е на моя страна. Баща ми винаги ме е обичал безрезервно, но никога не ме е подкрепял така. Мисля, че Куки би се изправила сама срещу мафията заради мен. И би победила.

— И в деня на раждането ти те е нарекъл Дъч?

— Да.

— Това се случи преди или след като майка ти премина през теб?