Първият гроб отдясно

Може би си струваше да поема риска. Само този път. Може би накрая тя щеше да е все така невредима и нормална, както и в началото. Не че това беше много, но все пак.

Прокарах пръст по ръба на чашата, неспособна да я погледна в очите. Канех се да променя живота й завинаги. И то не задължително в добра посока.

— Той е като дим — казах и чувствах, че тя още е до мен. — И е много могъщ. Усещам силата му да струи на талази. Когато съм близо до него, усещам слабост, сякаш поглъща част от мен.

Тя помълча стъписана известно време, после сложи папките обратно на бюрото. Беше прекрачила пропастта между два свята, за чието съществуване знаеха броени хора. От този момент нататък Куки Ковалски вече никога нямаше да е същата.

— Него ли видя днес?

— Да, в склада. Но също и тази сутрин, когато Рейес се появи в офиса.

— Това същество беше там?

— Не. Започвам да си мисля, че Рейес е същия вид същество. Но Рейес е истински, човешко същество е, а аз виждам размазани петна, правя секс в съня си и го усещам при мен, докато съм под душа.

— Под душа ли?

— Нарече ме Дъч в деня на раждането ми, точно както ме нарича Рейес. Но тогава Рейес е бил още малък. Откъде би могъл да знае? Откъде Големият Злодей е знаел, че Рейес ще ме нарече така петнайсет години по-късно?

Чашата за кафе се изплъзна от пръстите ми и Куки я сложи на масата.

— Без повече кофеин.

— Съжалявам — казах, като се опитвах да прикрия глуповатата си усмивка.

— Да тръгнем от началото — потупа ме тя по рамото в знак на подкрепа. — Освен ако ти не искаш да започнеш със сцената под душа.

— Има толкова неща, които не съм ти казала, Куки. Никак не е лесно да го побере съзнанието.

— Чарли, ти самата не си лесна.

Засмях се, грабнах чашата си и изгълтах последната глътка кафе.

— Кога за пръв път влезе в контакт с това същество?

— В деня, когато се родих. — Тя не ме ли слушаше? — Тогава за пръв път видях Големия Злодей — казах, като направих с пръсти знак за кавички за по-голям ефект.

— Големия…

— Това е димът. Чудовищно създание, което се появява във възможно най-странни моменти. Обикновено, когато животът ми е в опасност. Да си направим пуканки.

Тя се придърпа към ръба на стола.

— И е бил там в деня на раждането ти?

— Да. Нарекох го Големия Злодей, защото Огромното Хлъзгаво Същество, Което Ме Плаши До Смърт, е много дълго.

Куки кимна, заинтригувана накъде ще поведе историята ми, но наясно, че това беше нещо повече от „леля ми има дух на тавана“. Не беше история за около лагерния огън, нито за пижамено парти. Това обясняваше защо не валяха покани за такива.

— Който и да е той, както вече казах, присъстваше в деня на раждането ми.

Чашата застина между масата и лицето й, а тя се постара да не зяпне облещена. До този момент не бях осъзнавала колко много беше жадувала да знае повече. Колко много я е потискало мълчанието ми.

Тя смръщи вежди и попита:

— Откъде знаеш? Някой ти го каза ли?

— Какво да ми каже? — Чашата ми за кафе беше красива. Имаше нарисувана лилия, любимото ми цвете. Изучавах я в старанието си да отклоня поглед от снимката на Рейес.

— Че голямото, лошо същество, е било там, когато си се родила.

— Какво? — Какви ги говореше тя? Може би, без да разбера, съм изпаднала в безсъзнание.

— Откъде знаеш, че той е бил там, когато си се родила?

Ясно. Тази чест не й беше известна още.

— Помня всичко от първия ден насам.

— От първия ден?

Кимнах и в този момент забелязах за пръв път, че едно от листчетата на лилията достига до самия ръб на чашата.

— От първия ден на какво? На първи клас? Пустинна буря? Цикъла ти? Това трябва да е! Всичко е започнало, когато е започнал цикълът ти. Нещо хормонално, нали? Тогава ли научи?

Ухилих се. Тя беше забавна.

— От първия ден на живота ми. Съществуването ми. Откакто съм на тази земя.

— Не разбирам.

— От деня, в който съм родена. — Направих раздразнена гримаса. Обикновено Куки не беше толкова бавнозагряваща.

Тя замръзна в мълчание в продължение на цяла минута. Беше странно.

— Знам. Това изненадва всички. — Заразхождах пръстите си по най-яркооранжевото листенце и добавих: — Явно е рядко срещано хората да помнят раждането си. — Венчелистчетата се разтваряха в експлозия от багри, като най-тъмни ставаха в центъра, в най-уязвимата си точка.

— Рядко ли? — попита тя, като най-накрая възвърна дар слово. — Ти сериозно ли? По-скоро никога.

— Странно — казах и прокарах пръст по следващото листче от цветето. — Аз го помня, сякаш беше вчера. Не че споменът за вчера не ми е мъгляв. — Листчетата по чашата се свършиха и погледът ми се върна обратно към Рейес. Болката и гневът му бяха толкова осезаеми. Цветът на очите му, дълбоки и кафяви, още по-тъмни около зеницата — най-уязвимата част.

— Боже мили, Чарли, ти помниш раждането си?

— Помня него.

— Големия лош тип?

— Големия Злодей. И други неща помня, например как лекарят преряза пъпната връв и сестрата ме почисти.

Куки се облегна назад в удивление.

— Произнесе името ми. Или поне това, което помислих, че е името ми.

Тя пое дъх, осъзнала истината.

— Нарекъл те е Дъч.

— Да, но защо? Откъде може да е знаел?

— Мила, още смилам това, че помниш раждането си.