Първият гроб отдясно

— Произнесено на глас звучи толкова ужасно — запротестирах аз.

Вайкам се като някоя лигла. Наистина не е толкова зле. Всъщност израснах доста щастлива. Имах много приятели. Повечето от тях мъртъвци, но все пак…

— Чарли Джийн Дейвидсън — каза тя предупредително, — не можеш да изречеш думата „отвличане“ и да спреш дотук.

— Добре, щом наистина искаш да знаеш. Но няма да ти хареса.

— Искам да знам.

След дълга въздишка аз казах:

— Случи се тук.

— Тук? В Албукърки?

— В тази сграда. Когато бях на четири години.

— Живяла си тук и преди?

Изведнъж се почувствах, сякаш бях на терапия и всичко, което ми се беше случвало в миналото — и добро, и лошо — избликваше като от стара рана. Станалото в тази сграда не беше най-лошото от лошото. Ножът беше така дълбоко забит в плътта ми, че се съмнявах дали може да се извади докрай. Не и без яка упойка.

— Не — отговорих и отпих още една глътка, като задържах топлото какао в устата си, преди да преглътна. — Никога не съм живяла тук. Но още преди баща ми да купи бара, в него се събираха полицаи. Водил ме е при няколко случая, главно рождени дни. На няколко пъти трябваше да говори с партньора си, тъй като това беше времето „ПМ“. — Когато веждите на Куки се вдигнаха въпросително, обясних: — Преди мобилните.

— А, да.

— В един от случаите бях ядосала мащехата си, като й бях заявила, че баща й е починал и иска да й предаде съобщение чрез мен. Тя побесня, защото още не знаеше за смъртта му. Отказа да слуша. Така и не ми позволи да й предам съобщението. И без друго не го разбрах. Беше нещо за сини пешкири.

— Не те изслуша, дори след като разбра, че той наистина е умрял?

— Не би ме изслушала за нищо на света. По това време Дениз вече отричаше всичко, свързано с мъртвите.

Куки пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Тази жена не спира да ме изненадва.

— Трябва да опиташ рулото й „Стефани“. От него направо ти поникват косми по гърдите.

Тя се засмя.

— Имам достатъчно нежелано окосмяване, с което да се справям, много благодаря. Ще пропусна семейната вечеря у Дейвидсън.

— Ти губиш.

— Та така, била си на четири години.

Боже, не мирясваше.

— Точно така. На четири. Чувствата ми бяха наранени, както обикновено. Пристигнахме в бара, където баща ми пиеше бира и Дениз ме остави на една пейка в кухнята, за да отиде да ме наклевети. Обичах да стоя в кухнята, но бях ядосана и реших да избягам. Когато господин Дънлоп, готвачът, не гледаше, се измъкнах през задната врата.

— Четиригодишно дете само през нощта на „Сентръл“? Най-лошият кошмар на всеки родител.

— Реших, че ще й дам да разбере — казах. — Не бях много умна за възрастта си. Разбира се, в мига, когато направих една крачка навън, промених решението си. Не че ме беше страх. Аз не се плаша като другите хора. По-скоро бях… наясно. Но преди да успея да се втурна обратно вътре, един изключително симпатичен човек с шлифер предложи да ми помогне да намеря мащехата си. Странно, че вместо да идем в бара, където знаех, че беше тя, ние дойдохме в тази сграда.

— О, мила — прошепна тя с отчаяние в гласа.

— Нищо особено не се случи — повдигнах рамене аз. — Както вече казах, Злодея ме спаси. — В опит да направя забавна крайно невеселата ситуация, аз добавих: — Като се замисля, изобщо не се е канил да ми помогне.

Куки протегна ръце и ме стисна в здрава и дълга прегръдка. Напомняше ми на разгорял се огън в зимна нощ. И по някаква причина на печени бонбони от бяла ружа.

След около час и двайсет и седем минути аз измънках:

— Не мога… да дишам.

Тя се облегна назад замислено.

— Само така ми се струва или това, че живееш в сградата, в която си била отвлечена, изглежда малко зловещо?

— Само така ти се струва — заявих, решена да омаловажа онази шантава случка.

Бях доволна, че не попита за още подробности. Тъкмо подробностите бяха особено потискащи, а не бях в настроение да се потискам.

— О — извиках, припомняйки си друг случай. — Едно момче в училище се опита да ме прегази с колата на баща си. Злодея запрати автомобила във витрината на един магазин. — Споменът извика усмивка на лицето ми.

— Някой се е опитал да те прегази в гимназията? — потресе се тя.

— Само веднъж — успокоих я.

Тя подръпна върха на носа си и попита:

— Значи това са случаите, при които си виждала Злодея?

Аз ги изброих безмълвно на пръсти.

— Да, общо взето това е всичко.

— И задачата ни е да установим мястото на Рейес в картинката?

— Да. Трябва да си изпечем бонбони от бяла ружа.

— При това положение чувствам, че като приятелка и довереница съм длъжна да анализирам подробностите около сцената под душа.

Сподавих кикота си.

— Не мисля, че сцената под душа има директна връзка. По-скоро това е страничен детайл.

— Чарли — предупреди ме тя, — казвай или ще умреш бавно и мъчително. Кой беше с теб под душа? Рейес? Големия Злодей? Съдействай ми.

— Добре — съгласих се неохотно. — Знаеш, че Рейес ме нарече Дъч, когато бях на петнайсет, нали?

— Да — отговори тя с явно нетърпение да преминем към случилото се под душа.

— Също така знаеш за красавеца, който се явява в сънищата ми всяка нощ през последния месец.

— Да — потвърди тя с въздишка.