Първият гроб отдясно

— Днес мъжът от сънищата ми изписа „Дъч“ на огледалото и ме нарече Дъч, докато бях под душа.

— Това вече е приказка. — Тя се придърпа към ръба на стола си и после изведнъж й просветна. — Значи мъжът от сънищата ти е Рейес?

— Точно за това говоря. Днес осъзнах, че и Големия Злодей ме нарече така в деня на раждането ми.

Тя се намръщи объркано.

— Тогава кой е бил под душа?

Усмихнах се и я погледнах с възхищение.

— Току-що ти разказах как плашещо същество ме следва и спасява живота ми, как помня деня на раждането си и говоря всеки познат език и все още не си побягнала с писъци. Как изобщо приемаш всичко това?

След дълга и дълбокомислена пауза тя попита:

— Опитваш се да промениш темата ли?

Изкикотих се така силно, че подскочих. Хванах се за натъртените ребра и изплаках:

— Спри! Не ме разсмивай. Боли.

— Съжалявам.

Личеше, че не съжалява.

— Какво откри в затвора? — попитах и насочих просълзен поглед обратно към екрана. — Рейес още ли е там? Жив ли е?

— Всичко, което служителката успя да ми каже, беше, че Рейес още е в списъка на затворниците и се помещава в сектор Д. Но трябва да отбележа, че тя определено премълча нещо.

— Утре ще отида.

— В затвора ли?

— Да. — Отворих файла, съдържащ личния състав на администрацията на затвора и посочих снимката на Нийл Госет. — Бяхме съученици с помощник-коменданта.

— Наистина ли? Приятели или врагове?

Аз самата се чудех.

— Трудно е да се каже. Ако бях избухнала в пламъци насред училищния стол, едва ли би пожертвал своя витамин Д, за да ме спаси, но пък после сигурно би чувствал вина.

— О, боже — възкликна Куки, втренчена ококорено в друга статия. Наведох се към нея, направи гримаса заради болката и замръзнах, когато прочетох последния абзац.

Чичо Боб беше водещ детектив в следствието срещу Рейес. Да му се не види.

Глава 11

„Щях да имам по-устойчиво внимание, ако нямаше толкова много лъскави неща.“

Надпис на тениска

Събудих се призори, подканена от зова на природата да стана от леглото. След падането си обаче, се чувствах, сякаш бях изпила литър „Джак Даниълс“.

След като се спънах в саксия, ударих малкото пръстче на крака си в табуретка и си фраснах лицето във вратата, се отпуснах на тоалетната чиния и преговорих графика си за деня на фона на звънлива мелодийка, носеща се в главата ми. Слава богу, че имах минималистично отношение към домашния декор. Ако още нещо стоеше между мен и порцелановия трон, можеше да не дочакам следващия си рожден ден.

Погледнах футболната фланелка, с която бях облечена. Бях я откраднала от гаджето си в гимназията — греховен русокос и синеок дявол. Още на първата ни среща прояви по-голям интерес към цвета на бельото ми, отколкото към цвета на очите ми. Де да го бях знаела отрано, щях непременно да си сложа някое по-секси. Странното беше, че нямах спомен да съм обличала фланелката предишната вечер. Нямах спомен дори как съм се озовала в леглото.

Може Куки да беше сипала приспивателно в какаото ми. Щях да си поговоря с нея по-късно, но за момента трябваше да организирам деня си. Дали да зарежа полицейските си задължения и да хукна в затвора при Рейес? Или пък да прехвърля полицейските си задължения на Куки и да хукна в затвора при Рейес?

Сърцето ми препускаше при мисълта, че ще го видя, макар безспорно да бях притеснена. Ами ако не ми харесаше това, което щях да заваря? Ами ако наистина е бил виновен? Не можех да устоя на надеждата, че осъждането му е едно голямо недоразумение. Че уликите са били погрешно разтълкувани или дори изфабрикувани. Отрицание не е просто река в Египет.

От онова, което бях успяла да схвана предишната вечер, четейки различните статии по случая — а нито една не беше със свестен шрифт — и дори част от съдебните протоколи от процеса на Рейес, които Куки беше изнамерила, доказателствата бяха крайно недостатъчни за осъждане. И все пак дванайсет души го бяха признали за виновен. Още по-смущаващ беше фактът, че никъде не се споменаваше за понесения от него тормоз. Това, че баща ти те е пребил почти до смърт за нищо ли не се броеше?

Колкото и да жадувах да се върна да си доспя, знаех, че няма да го бъде. Умът ми препускаше твърде трескаво, твърде бързо, макар да имах основателна причина да заспя отново, да изпадна в забрава, пък каквото ще да става. За първа нощ от цял месец Рейес не ме посети. Не се вмъкна в съня ми с тъмните си очи и горещото си докосване. Не плъзна целувки по гърба ми, нито провря пръсти между бедрата ми. Не спирах да се чудя защо. Нещо бях сбъркала ли?

Усещах сърцето си пусто. Бях се пристрастила към нощните му посещения. Очаквах ги по-нетърпеливо, отколкото следващото си вдишване. Може би пътешествието ми до голямата къща щеше да хвърли флуоресцентна светлина върху ситуацията.

Докато си миех зъбите, чух шумолене в кухнята. Повечето жени, които живеят сами, биха се разтревожили от подобно нещо, но аз го отдадох на естеството на службата си.

Излязох от банята и примигнах на ярката светлина.