Първият гроб отдясно

— Лельо Лилиан? — изрекох въпросително, като докуцуках до барплота и се покатерих на едно от високите столчета.

Дребната фигура на леля Лилиан се губеше в широка роба на цветя, която тя беше допълнила с кожено яке и хипарски гердан, типичен за шейсетте години. Години наред си блъсках главата да разбера какво е правила преди смъртта си, но не ми идваше на ум каква ли ще е тази дейност, дето да изисква роба и хипарски гердан. Освен да е играела на дама под влиянието на ЛСД.

— Здрасти, пиленце — каза тя с широка беззъба усмивка. — Чух, че се спъна на път за банята, та рекох да си заработя издръжката и да направя кафе за двете ни. Като те гледам, имаш нужда.

Направих гримаса.

— О, нима? Колко мило.

Дявол го взел, леля Лилиан нямаше как наистина да направи кафе. Престорих се, че пия от чашата.

— Да не е много силно? — попита тя.

— Не, лельо Лил, ти правиш най-страхотното кафе.

Да се преструваш, че пиеш кафе, е като да симулираш оргазъм. Кое му беше забавното на това в свръхестественото съществуване след смъртта? Но липсата на кофеин ми беше най-малката грижа. Още не можех да си избия от главата нощното отсъствие на Рейес. Може би бях направила нещо нередно. Или пък не бях направила нещо, а е трябвало. Дали не се очакваше да съм по-активна в леглото? Но, разбира се, това би значело, че имам някакво подобие на контрол над себе си по време на нашите „сеанси“. „Контролирани“ би било последното прилагателно, ако трябваше да им направя панорамно представяне пред Куки.

— Изглеждаш разсеяна, гълъбче.

Ами да, не бях обявена току-тъй за най-лесно разсейващото се същество.

— Да нямаш температура?

— Сигурна съм, че температурата ми си е наред, лельо Лил — върнах погледа си върху нея аз. — Благодаря, че попита.

Пропуснах да спомена, че всъщност имам температура. Всяко същество на земята има температура. Дори умрелите имат температура. Не е добра, но е налице.

— Много ти благодаря за кафето.

— На твоите услуги, миличка. Искаш ли закуска?

Не и ако имах намерение да избутам този ден.

— О, не, не мога да те карам да правиш това. Бездруго трябва да взема душ. Чака ме натоварен ден.

Тя се наклони към мен, усмихната заговорнически. Често се чудех дали косата й е била толкова синя приживе или се дължеше на това, че е безплътна.

— Лошите ли ще преследваш?

Засмях се.

— Позна. Един от най-лошите.

Тя въздъхна с копнеж.

— Е, това е то да си млад и безразсъден. Само че, пиленце — взе се в ръце тя и ме изгледа сериозно, — трябва да престанеш да поемаш толкова травми. На нищо не приличаш.

— Благодаря, лельо Лил — отвърнах и с болезнена гримаса слязох от столчето. — Ще го имам предвид.

Тя се усмихна и оголи празната дупка, заемана преди от ченето й. Очевидно то не се беше добрало до отвъдното. Така и не успях да схвана дали леля Лилиан знаеше, че е умряла или не, но сърце не ми даваше да й го съобщя. А трябваше. Най-сетне да имам работеща кафе-машина и покойната ми прапралеля решила да се разшета.

— Между другото как беше в Непал? — попитах я.

— Ооо — въздъхна тя и безпомощно разпери ръце. — Горещо като в пещ.

Тъй като на умрелите времето не им влияе, трябваше да потисна усмивката си.

Точно тогава Куки нахлу в апартамента, погледна ме и се втурна напред в извъртяната си и смачкана небесносиня пижама.

— Заспала съм — задъхано рече тя.

— Нали нощем това се прави?

— Не — отсече тя, като ме оглеждаше майчински. — Всъщност да, но трябваше да дойда да те нагледам преди часове. — Тя се наведе напред и се втренчи в очите ми. Нямах представа защо. — Добре ли си?

— Жива съм — отвърнах. И бях повече от искрена.

Само наполовина убедена, тя приглади горнището на пижамата си и се огледа.

— Май е добре да направя кафе.

— Защо? — попитах с обвинителен тон. — За да ми пуснеш още едно приспивателно ли?

— Какво?

— Освен това — допълних, като кимнах небрежно с глава към леля Лилиан, — леля Лил вече направи кафе.

Наблюдавах и се мъчех да не се разсмея как надеждите на Куки да се надруса с кофеин се разбиха върху скалите на иронията. Тя увеси нос и пое чашата, която й подадох.

— Благодаря, лельо Лилиан, ти си върхът.

Корав боец беше Куки.

Възложих на Куки трудоемката задача да прочете съдебните протоколи от делото на Марк Уиър, които чичо Боб беше оставил на бюрото ми, и да прегледа флашките на Барбър. Дано Барбър не си падаше по оргии. А ако си падаше, дано нямаше навик да ги записва на флашки, до които всеки можеше да се докопа. На тези неща мястото им е в защитен с парола файл, заровен дълбоко в недрата на харддиска под небиещо на очи име. От сорта на „Влюбени разгорещени огнеборци“. Например де.

Мобилният ми телефон гръмна с Петата симфония на Бетовен и аз изпълних упражнението „търсене на игла в купа сено“, като се чудех как може телефон да бъде така неоткриваем в мъничка ръчна чанта.

— Здрасти, Чибо — рекох след тричасово дирене.

— Трябва ли да ме наричаш така? — отвърна той с немощен глас. Явно изпитваше остър дефицит на кофеин като мен.

— Да. Получих папките, които си оставил на бюрото ми. Куки ги преглежда в момента.

— А ти какво правиш.