Първият гроб отдясно

— Свърши едва ли не в минутата, когато започна — продължи той и лицето му потъмня, докато сглобяваше спомените си. — Тогава бях само надзирател, току-що преминал обучението и убеден, че съм голяма работа. Едва не се напиках в гащите, като видях тези мъже да се насочват към Фароу, не че го знаех кой е тогава. Повиках подкрепление, но преди да съм довършил искането си, трима от Южната банда лежаха на пода в локви от собствената си кръв пред този двайсетгодишен хлапак… Не знам… който бе приклекнал на една маса, готов да скочи върху всеки, който го доближи, като гледаше затворниците без никаква емоция, без следа от страх.

Седях като вкаменена и едва дишах, докато наблюдавах събитията да се разгръщат в съзнанието ми.

Нийл поклати глава и вдигна очи към мен с изражение, което беше смесица между облекчение и страхопочитание.

— Не беше по-задъхан, отколкото съм аз сега. Едва успях да зърна онова, което се случи, но…

— Но? — подканих го аз, като едва сдържах любопитството си.

— Но… той не се движеше, както се движи нормален човек, Чарли. Беше като размазано петно, толкова бърз, че погледът ми не успяваше да го следва. И изведнъж се озова приклекнал на масата като диво животно, изпълнен с мощ, опасен. — Нийл отново поклати глава, сякаш още не вярваше на собствените си очи. — Така получи името си.

— Името си? — попитах още по-заинтригувана.

— Никой не го докосна повече — продължи той. — През всички години, докато бях тук, не съм виждал нищо подобно. Той е легенда за тези хора, почти божество.

Примъкнах се към бюрото му, изгаряща от вълнение.

— Спомена за име.

— Да. — Той се откъсна от унеса си. — Наричат го Ел Алиенто дел Диабло.

— Дяволското дихание — преведох аз на английски.

— Казах ти, че е трудно за вярване — тежко въздъхна той, като очевидно очакваше да се изсмея на историята.

— Нийл, не се съмнявам в нито дума от това, което каза. — Когато по лицето му се изписа изненада, добавих: — И аз видях нещо подобно в нощта, когато го срещнах. Начинът, по който вървеше.

— Именно — каза Нийл, като няколко пъти размаха показалец към мен. — Не съвсем… не съвсем…

— … по човешки — довърших аз вместо него.

Той погледна към папката в ръцете ми.

— Мисля, че все пак е човек.

Неволно притиснах папката към себе си, за да попия всеки нюанс от Рейес Алегзандър Фароу.

— Да, сигурно.

Беше такава загадка, сюрреалистичен и мистичен.

— Знаеш ли, не те харесвах особено в гимназията — каза Нийл и ме придърпа в настоящето.

Хубаво. Поне беше честен.

— Знам — изрекох извинително. — И аз не те харесвах много.

— Не ме харесваше ли? — Изглеждаше шокиран.

— Не, съжалявам.

— И аз съжалявам. Мислех те за откачалка.

— А аз теб — за самонадеян негодник.

— Аз и такъв си бях.

— Да — промърморих, като потиснах тъжна усмивка.

— Обаче ти не беше откачалка, нали?

Поклатих отрицателно глава, благодарна за реабилитацията.

— Мога да те пусна да го видиш, ако искаш.

Сърцето ми прескочи един удар и сякаш се надигна в гърдите ми.

— Но трябва да ти кажа, Чарли, той няма да оживее. С мозъчна смърт е.

Сякаш подът се изплъзна изпод краката ми. С мозъчна смърт? Но как беше възможно?

— Така е още откакто се случи — добави той. Изправи се и заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото ми. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но щатът планира животоподдържащите системи да бъдат изключени след три дни.

— Тоест, ще дръпнат щепсела? — попитах аз. Заля ме вълна на паника. Опитах се да преглътна, но гърлото ми изведнъж беше станало сухо и болезнено.

Устните на Нийл се свиха в огорчена гримаса.

— Съжалявам, Шарлот, след като няма роднини, които да го оспорят…

— Ами сестра му?

— Сестра? Фароу няма живи роднини. И според досието му никога не е имал брат или сестра.

— Не, не е така — казах и запрелиствах страниците на папката. — Той имаше сестра онази нощ.

— Видя ли я? — Гласът на Нийл беше изпълнен с надежда. И той като мен не искаше Рейес да умре.

Знаех, че в папката няма да има нищо за сестра, затова спрях и я затворих.

— Не — отговорих, като се опитвах да не се дам на отчаянието да ме погълне цяла. — Хазайката ми каза.

С разочарована въздишка Нийл се отпусна на стола до мен.

— Тя може и да е била в грешка.

Докато шофирах към медицинския център в Санта Фе, където държаха Рейес, в главата ми се плискаше море от информация и аз се опитвах да я подредя в спретнати малки папки, да внеса организация в наученото. Рейес бе продължил обучението си и една година, след като беше осъден, вече имаше диплом по криминология. После изненадващо се беше прехвърлил към компютри. Получил бе магистърска степен по информационни системи. Беше се усъвършенствал. Можеше да бъде продуктивен, плащащ данъци член на обществото, когато излезеше.

А ето че сега щяха да го убият. Нийл ми беше обяснил, че единственият начин да се спре решението на щата, е издействането на забранителна съдебна заповед, но за нея беше нужна адски основателна причина. Само да можех да открия сестра му…

Точно когато взех телефона да се обадя на Куки, той зазвъня с нейната мелодия — „Мислиш ли, че съм секси?“ на Род Стюарт.

Отворих го и Куки рече:

— Е, какво?

— Той е в кома.