Първият гроб отдясно

Широките му гърди се надигаха и спускаха с ритъма на апарата. Прокарах пръсти по рамото му, което ме опари. Погледнах бързо към диаграмата, окачена на леглото му, която показваше идеалната температура трийсет и шест и седем и все пак от него се излъчваше топлина, сякаш стоях пред пещ.

Дори в покой изглеждаше див и необуздан, неподатлив на опитомяване и задържане за дълго. Понесла горещината от допира, поставих ръката си в неговата и се наведох над него.

— Рейес Фароу — промълвих с треперещ от емоция глас, — моля те, събуди се. — Каквото и да казваше щатът, Рейес беше толкова мъртъв, колкото и аз. Как можеха въобще да си помислят да изключат животоподдържащите системи? — Ако не го направиш, ще те изключат от тази машина. Разбираш ли? Чуваш ли ме? Имаме три дни.

Огледах стаята с надежда, че той ще се появи в друга форма. Още не схващах какво беше той, но беше нещо повече от човек. Вече го знаех извън всяко съмнение. Трябваше да открия сестра му. Трябваше да спра това.

— Ще се върна — прошепнах. Но преди да бях в състояние да си тръгна, сведох глава и долепих уста до неговата. Целувката изгори устните ми, но аз я продължих за няколко вълшебни мига, като се наслаждавах на допира на устата му до моята.

Опитах се да се изправя, да сложа край на целувката, но в съзнанието ми трескаво нахлуха образи. Ръцете му, обгърнали хълбоците ми, краката ми обвити около него и вкопчени така, сякаш животът ми зависеше от това, докато той изпращаше по цялото ми тяло вълни на неописуемо удоволствие. Спомних си целувката в кабинета на Куки, как бе повел ръката ми, как ме бе подхванал, когато омекналите ми колене не издържаха тежестта ми. После в спомените ми изплува онази не чак толкова отдавнашна нощ, когато баща му го удари и той изгуби съзнание за част от секундата. Спомних си погледа му, когато дойде на себе си. Гнева. Насочен не към баща му, а към мен! Беше погледнал към мен. За кратък миг ме видя и гневът му се разтвори.

Следващото, което усетих, бе чаша до устата ми, топла хавлиена кърпа, опряна до главата ми и подкрепяща ме ръка, докато бавно се връщах към реалността и се чудех къде са избягали всичките ми кости.

— Добре ли сте? Госпожице Дейвидсън?

— Ето — каза женски глас, — изпий това, миличка. Лошо си паднала.

Отпих студена вода и отворих очи. Пред мен бяха надзирателят от затвора и сестрата стажантка. Надзирателят притискаше влажна кърпа към главата ми, а сестрата ме уговаряше да пийна още малко вода. Бяха ме дотътрили до стол извън стаята и се опитваха да ме удържат върху него, въпреки упорството на омекналото ми тяло да се свлече на покрития с плочки под.

— Хоп — промълви сестрата. — Държиш ли я?

— Държа я, но тя постоянно се изплъзва. Досущ като тежки спагети.

— Какво? — викнах, изведнъж дошла на себе си. — Как така тежки? Какво стана?

Погледнах към усмихнатите очи на надзирателя и пийнах още вода, а той ми обясни:

— Или припаднахте, или искахте да разгледате по-отблизо фугите на пода. Във всеки случай здравата тупнахте долу.

— Сериозно?

Той кимна.

— Може би не биваше да се опитвате да правите любов с него.

Откъде знаеше това?

— Целувах го за сбогом.

Той изсумтя и се спогледа със сестрата.

— На мен другояче ми се видя.

Щом казваше… Но какво се беше случило? Нима Рейес Фароу можеше да ме контролира дори по време на кома? Бях обречена.

— Боже мой! — възкликнах и скочих от стола. След момент на замайване, който твърде силно ми напомни нощта, когато празнувах завършването на гимназия — в локва от повърнато — се върнах залитаща в стаята на Рейес, полюбувах се още няколко секунди на красотата му, бързо го целунах за довиждане — по бузата — и напуснах болницата, като благодарих на надзирателя, и сестрата и им помахах. Трябваше да открия сестрата на Рейес, а времето изтичаше.

— Припаднала си?

Въздъхнах в телефона и изчаках Куки да преодолее изненадата си. Умът ми не побираше как може още нещо да я изненадва.

— Добра ли се до списъците от гимназията на Рейес?

— Още не. Значи изгуби съзнание? Докато го целуваше?

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— Прегледах флашките. Всичките са на господин Барбър и съдържат само документи по дела.

— По дяволите, трябва да говоря с Барбър за това. — Къде, впрочем, бяха моите адвокати? — И трябва да върна флашките, преди секретарката да е забелязала, че липсват.

Преди да затворим, помолих Куки да провери дали Нора, секретарката на адвокатите, е ходила в кантората този ден. Надявах се да не е. Тогава нямаше как да е видяла, че флашките са изчезнали.