Първият гроб отдясно

Тъкмо наместих Мизъри в паркинга на „Козуей“, тоест вече бях пред милия си дом, Петата симфония на Бетовен прозвуча от телефона ми. Чичо Боб ми съобщи, че са установили самоличността и адреса на нашия стрелец. Щеше ми се поне един от адвокатите да беше видял убиеца, за да сме сигурни, че сме попаднали на точния човек. Оказа се, че работел при Нони Бачича, собственик на местен автосервиз. Лично познавах Нони и знаех, че той не би се замесил в нещо такова, така че трябваше да има друг ъгъл. Но нямаше да знаем нищо, докато не приберяхме предполагаемия стрелец. Чичо Боб точно с това се беше заел. Повел беше половината полиция като подкрепление.

Естествено, нямаше как да изпусна всичката тази веселба. За нула време щях да разбера дали човекът е виновен или не. Вероятно въпросната способност се дължеше на това, че бях жътвар на души. Проблемът идваше, когато този, когото преценявах, беше виновен за куп други престъпления. Вината си беше вина. Понякога беше трудно да разграничиш престъпленията. И все пак трябваше да опитам.

Научих адреса, направих обратен завой и подкарах с пълна газ към жилищния комплекс насред Южната военна зона, където живееше някой си господин Хулио Онтиверос.

Екипите още бяха на пресечка разстояние и се подготвяха за акцията. Очевидно имаха надеждна информация, че Хулио спи в апартамента си. Трябва да си беше легнал късно снощи. Спрях между автомобила на чичо Боб и патрулна кола, превключих телефона си на безшумен режим — защото няма нищо по-лошо от звънящ мобилен телефон насред акция по арестуване; всички те стрелкат адски злобно — и тръгнах да диря Чибо.

През деветдесет и девет процента от времето не нося оръжие — оттам и мотивацията да усъвършенствам смъртоносния си поглед. Но днес всички добри деца бяха въоръжени и аз се почувствах като момичето, което се появява на официална вечеря с джинси и тениска с „Пинк Флойд“. Сигурно защото го направих веднъж.

Забелязах Чибо до друга патрулна кола, но това ме отведе на разстояние един крясък до Гарет Суопс. Потиснах яда и отровното ужилване на ревността, като осъзнах, че Чибо беше позвънил първо на него. Разрешавах му случаите още от петгодишна, а той се обажда първо на Суопс. Обидата ме прониза, разроши ми перушината и ми навири гребена, каквото и да значеше това. Нима беше прекалено да искам мъничко благодарност? Мъничко роднинско фаворизиране?

Чичо Боб беше на телефона, както обикновено, а Гарет ме изгледа зад отворения багажник на патрулната кола и в очите му проблесна загриженост. Изругах, като си дадох сметка, че от болката в ребрата и в таза куцах. Стиснах зъби, изправих гръб и продължих да вървя колкото можех по-нормално. После ми се наложи да се поотпусна, защото се боях, че походката ми напомня роботския танц от осемдесетте.

— Не мога да повярвам, че нямаш двайсет и седем счупени ребра — заяви Гарет, докато се приближавах до него с роботска стъпка.

— Въобще нямам двайсет и седем ребра.

— Сигурна ли си? — попита той, като огледа гръдния ми кош. — Може би трябва да ги преброя.

Глупаво засегната, по рефлекс обгърнах тялото си с ръце.

— Само ако искаш да се простиш с някоя ръка — предупредих го, макар той да изглеждаше доста секси с джинсите, бялата тениска и тъмносинята бронежилетка. Много мачо. — Но не се отчайвай — продължих, — един ден все ще те огрее да преброиш нечии.

Той се ухили безгрижно и провери пълнителя си.

— Няма съмнение.

— Добре. Ще заобиколя отзад.

— Защо?

— Защото мога. И теб не те искам там.

— Гледай да не те гръмнат.

Изсумтях нещо в дух „друг път“ и се отдалечих.

— И недей отникъде да падаш — с гръмко шептене допълни той.

Смешен човек.

Едва бях заела позиция зад блока със сладко ченге на име Рупърт, когато отвътре се разнесе нещо подобно на пистолетен изстрел. Рупърт скочи и хукна. Прехвърли се през двуметровата телена ограда, затича се към задния вход и рязко спря до червената тухлена сграда с изваден пистолет. Рупърт беше млад.

Аз, като по-възрастна и по-мъдра, реших да се провра през дупката наблизо, където някога беше имало врата. Като взех присърце предупреждението на Гарет да не бивам простреляна, се снижих и се проврях в двора. Дванайсет секунди по-късно лежах по очи в прахта и не можех да си поема въздух. Очевидно заподозреният също беше забелязал дупката в оградата. А по някаква причина, когато си заобиколен от ченгета със значки и извадени пищови, пътят на най-малко съпротивление най-често е през невъоръженото маце, колкото и нахакано да е то. Имах време колкото да зърна добре оформеното дупе на Рупърт, преди едър бандюга с качулка, решен да направи дупка във вселената, да се блъсне в мен.

Тежко се стоварихме на земята и от болка в ребрата видях нажежени до бяло звезди… и страх. Неговия страх. И невинността му. Той никого не беше застрелял. Да му се не види.

Глава 13

„Жените с добро поведение рядко остават в историята.“

Лоръл Тачър Улрич