Първият гроб отдясно

Проверих при татко за съобщения, в случай, че Роузи, жената, на която бях помогнала да избяга от жестокия й съпруг, имаше нужда от нещо, хапнах набързо малко задушено със зелени люти чушки и прекосих паркинга до „Козуей“. Макар липсата на съобщения от Роузи да беше добра новина, не можех да прогоня тревогата, която усещах като бодежи по гръбнака и ми се щеше тя да се беше обадила въпреки изричното ми разпореждане.

Включих осветлението в дневната и тъкмо поздравявах мимоходом господин Уонг, когато към мен се обърна Рейес. Беше застанал царствен и подобен на бог пред прозореца на дневната ми. Рейес Фароу. Същият Рейес Фароу, който лежеше в кома в Санта Фе, на час път от тук. Отново се обърна и се загледа през прозореца, като ми даде възможност да си оставя нещата на барплота.

После пристъпих напред и се доближих до него. Той сведе излъчващия си сила поглед и ме изучи с периферното си зрение. Макар очевидно да беше безплътен, сякаш беше съставен от материя, по-плътна от човешкото тяло, по-солидна и неподатлива.

Затърсих подходящи думи, които да кажа. Някак си „Страшен си в леглото“ не внушаваха чувството, което исках да изразя. В пристъп на отчаяние изтърсих първото, което ми дойде на ум.

— Ще ти изключат животоподдържащите системи след три дни.

Тогава той бавно вдигна поглед от краката ми нагоре. У мен лумна гъделичкаща топлина, която насити всяка молекула на тялото ми с лъчиста енергия. Тя нахлу в корема ми, плъзна надолу, опари плътта ми и размекна крайниците ми. С голямо усилие запазих концентрацията си.

— Трябва да се събудиш — обясних, но той оставаше безмълвен. — Можеш ли поне да ми кажеш името на сестра си?

Погледът му се забави върху бедрата ми, преди да продължи нагоре.

— Тя единствена може да спре щата.

Все така мълчание. После си спомних как Ракетата реагира на него в лудницата. Страха му. Приближих се, като внимавах между нас да има една ръка разстояние. Въпреки това тялото ми трепереше от неговата близост, молеше за допира му с Павловски тип рефлекс, който би накарал всеки психолог, изследващ човешкото поведение, да се възгордее. Трябваше да говорим.

— Ракетата се бои от теб — казах с внезапно предрезгавял глас. Когато той направи пауза при Опасност и Уил Робинсън, попитах: — Няма да го нараниш, нали? — Тогава погледът му, пронизващ и буреносен, срещна моя.

Макар да стояхме на няколко крачки разстояние, топлината, излъчваща се от него, ме облъхваше. Против волята си направих още крачка напред. Имах толкова много въпроси, толкова много съмнения.

В този момент повече от всичко друго исках да знам — колкото и глупаво да звучеше — защо не ме беше посетил предишната нощ. Идвал беше всяка нощ в продължение на месец и после — нищо. Комплексите ми бяха взели превес в ума ми. Рейес смръщи вежди над тъмнокафявите си очи и леко наклони глава встрани, сякаш се чудеше какво мисля.

Колкото и да исках да задам моите си егоистични въпроси, трябваше да се уверя, че Ракетата не е в опасност от негова страна, макар да не можех да си представя причина за това.

— Ако те помоля много, много мило, би ли изпълнил желанието ми да не нараняваш Ракетата?

Очите му се спуснаха към устата ми и дишането ми се затрудни от желанието да скоча върху него на момента. Трябваше да се съсредоточа.

— Мигни веднъж за „да“ — казах, преди да изгубя всякакво чувство за самоуважение и да атакувам. Очевидно той беше много опасно същество и аз все повече се чудех що за създание е всъщност. Може би беше като мен и Ракетата. Може би бе роден с цел, със задача, но животът му се бе обърнал зле като на Ракетата и не бе успял да изпълни задълженията си. Крехкият ми самоконтрол отслабваше. Губех се в искрящите златисти точици на очите му. Чувствах се като дете, хипнотизирано от магьосник, притегляно към него чрез силата на волята му.

Той се обърна внезапно и разруши магията, сякаш нещо бе отклонило вниманието му. После се озова пред мен, чувствената му уста бе на сантиметри от моята.

— Ти беше уморена — промълви той и изчезна в разбъркано кълбо от черна маса, преди да се беше доизказал.

Бях още под влияние на присъствието му и звучният му глас се плъзгаше по гръбнака ми като разтопено злато, когато през вратата нахлу Куки.

— Гарет се обади, каза, че си пострадала — каза тя и изтича към мен. — Отново. Но ето те на крак. — Тя леко наклони глава вляво. — Почти де. Хрумвало ли ти е, че травмите ти заздравяват така бързо, защото си жътвар на души?

Рейес беше тук, в дневната ми, стоеше пред мен солиден и ефимерен, като статуята на Давид.

— Чарли?

Топлината на устата му, тъй близко до моята, още се усещаше във въздуха. Чакай. Била съм уморена? Какво искаше да каже… О, боже мой. Той отговаряше на въпроса ми защо не се беше появил миналата нощ. Въпрос, който не бях задала гласно, а само си помислих. Това беше смущаващо.

— Мога да ти ударя шамар, ако мислиш, че ще помогне.

Примигнах и най-сетне умът ми възприе Куки.

— Той беше тук.

Тя огледа стаята с разширени очи, колеблива.

— Голямото лошо нещо?

— Рейес.

Тя замълча, захапала долната си устна, после отново ме погледна и попита: