Първият гроб отдясно

— Поздрави ли го от мен?

На следващата сутрин все още усещах болки. Но пак така все още дишах. Чашата беше наполовина пълна и прочие. Стигнала бях до банята без никакви инциденти. Това със сигурност беше знак, че денят ми ще върви добре. Реших, че ми се полага, след като нощта не беше добра. Рейес не се бе появил. Отново. Бях се въртяла неспокойно в леглото и ето ти на, събудих се от пиукане — чичо Боб ми беше пратил съобщение на телефона.

След като се свестих от шока пред този безценен дар — Чибо не пращаше съобщения, — се опитах да го прочета. Нещо като „брзо тргни“ и „тиваме чилището“. Достатъчно ми бе да очаквам деня с нетърпение. Щяхме да идем в гимназията на Рейес.

Половината нощ бях будувала да чета дебелото затворническо досие на Рейес, натъпкано със скъпоценни откъслечни сведения за него. Наистина беше едно от най-интересните четива, които ми бяха попадали. Той имаше най-високия коефициент на интелигентност от всеки друг затворник в историята на Ню Мексико. Как го бяха нарекли? Неизмерваем. В затвора се беше проявил като самотник, макар да се беше сприятелил с няколко души, включително съкилийник, освободен предсрочно преди шест месеца. И онзи надзирател в болницата беше казал истината. Рейес му беше спасил живота по време на затворнически бунт. Надзирателят бил заключен вътре при началото на бунта и група затворници го заобиколили. Бил ударен и изпаднал почти в безсъзнание, когато се появил Рейес, така че не можеше да посочи конкретни подробности за случилото се. Просто твърдеше, че Рейес му е спасил живота и го завлякъл на безопасно място, където го скрил до потушаването на бунта.

Бях много горда с Рейес. Знаех, че той е от добрите. И макар много от информацията да даваше материал за безбройни бъдещи фантазии, нищо в нея не ме отвеждаше съм сестра му. Всъщност въобще не се споменаваше за такава.

Бях обмислила възможността да се обърна към Гарет по този въпрос. Ако някой можеше да открие сестрата на Рейес, това беше той. Но нямаше да се размине без обяснения. Отложих за момента тази си идея и излязох изпод душа, за да заваря облегнат на умивалника Ейнджъл Гарса, тринайсетгодишния нахалник, когото използвах за детектив.

— Трябвам ли ти, шефе? — попита той, обхванал с пръсти крана на чешмата.

— Къде беше? — Пресегнах се за халата си, докато не ме гледаше. — Разтревожих се. Никога не си отсъствал толкова дълго.

— Прощавай. Навъртах се при мама.

— О… — Потиснах съмненията си и омотах косата си с хавлиена кърпа. Само секунди по-рано бях чисто гола, а закоравелият флиртаджия Ейнджъл Гарса дори не забеляза. Нещо не беше наред. Ейнджъл живееше — метафорично казано — за да ме зърне гола. Особено пък чисто гола. Беше ми го казвал при няколко случая. Но вместо да ме зяпа, той опипваше крана. Нещо се случваше в ума на Ейнджъл.

Мъртвите тринайсетгодишни гангстерчета много се поддават на настроения.

С Ейнджъл се бяхме сближили скоро сред срещата ни в Нощта на бог Рейес, както обичах да я наричам. Беше ме следвал в гимназията, в колежа, после и в Корпуса на мира. Когато накрая отворих свой собствен бизнес като частен детектив, уговорихме с него сделка да пращам на майка му парите, които беше заработил за мен — анонимно, то се знае — като мой главен, пръв и единствен детектив.

Но с течение на времето Ейнджъл взе да вижда изгодите от нашата уговорка от друг ъгъл. С все сила се мъчеше да ме убеди да измъкваме пари от хората, като използваме уникалната си ситуация.

— Мой човек, такава далавера можем да развъртим — казваше.

— Далавера е твърде мека дума за това.

— Помисли си. Можем да ходим при роднините на умрелите и да печелим като шашави.

— Това се нарича изнудване.

— Нарича се капитализъм.

— Наказуемо е с една до четири години в щатски затвор плюс солидна глоба.

Накрая той се вбесяваше и ми хвърляше обвинението:

— Използваш ме само заради тялото ми.

Денят, в който бих използвала тринайсетгодишен мъртвец за тялото му, би бил денят, в който ще си продам душата.

— Ти нямаш тяло — напомнях му.

— Да бе, завирай ми го в лицето.

— Формално погледнато ти и лице нямаш. И дори ако печелехме пари със способностите си, да не би да идеш да си купиш нов скейтборд?

— Ама това ще са допълнителни пари за мама.

— Точка по въпроса.

— Плюс, че ми харесва просветлението.

— Кое?

— Просветлението — обясняваше той. — Онова изражение, дето хората придобиват, когато най-после осъзнаят, че наистина си каквато си. Като електрически ток е. Кара ме цял да изтръпвам. Все едно ме покрива наелектризирано одеяло.

— Сериозно? Не бях чувала такова нещо.

— Ами да. И ми харесва, когато хората разберат, че сме край тях.

Веднъж се наведох близо към него и го попитах:

— Искаш ли майка ти да разбере, че си край нея. Би ли желал тя да знае?

— Не. И без това й отне много време да ме прежали.

Общо взето той бе добро хлапе. Но днешното му поведение беше крайно нетипично за него.

Отместих го от пътя си и взех да ровя в чантичката си с гримове.

— Всичко наред ли е? — попитах възможно най-небрежно.

— Да — сви рамене той. — Ти обаче на нищо не приличаш. За две секунди да не те оставя сама.