Първият гроб отдясно

— От грозния целулит?

— От хора като онези тъпаци в участъка вчера. От хора като Тафт с техните прикрити погледи и приглушен шепот, които ми обръщат гръб всеки път, като вляза в някоя стая. От хора като теб, които ме третират с презрение, докато не разберат, че наистина мога това, което казвам, че мога. И после изведнъж им ставам първа приятелка.

— Тафт? Онова ченге?

— И… и те!

— Те?

— Всички те! И при това искат аз да им оправям недовършените дела.

— Мислех, че адвокатите ти…

— Не адвокатите — махнах с ръка аз. — Те поне имат основание да искат друг да им довърши работата. Говоря за разни, дето ми идват с изречения от сорта „Не казах на Стела, че я обичам, преди да ме засмуче реактивният двигател“.

— Хайде сега, бавно и без резки движения. Дай ми кафето. Ще ти донеса друго и започваме отначало.

— Какво му е на това кафе? — попитах и го заразглеждах подозрително.

— Трябва ти безкофеиново.

Поех дълбоко въздух и седнах зад бюрото си. Нервните изблици никога не са ми носели бързи резултати.

— Извинявай. Гоня краен срок.

— По този случай?

— Не — отговорих. Мислех за Рейес в болничното легло, свързан с апарати, които го поддържат жив. След няколко утешителни глътки кафе се успокоих. Донякъде. Вътрешностите ми още бяха на топка. Тафт беше изрод.

— Значи затова дойде? Да разбереш какво съм му казала?

— Общо взето, да. И да ти натрия сол, задето пак се озова на грешното място в грешния момент.

— Нареди се на опашката.

— Онзи те блъсна доста силно. Да не би да търсиш начини да се осакатиш?

— Не редовно. Да си чул нещо за склада?

— Колкото да заподозра, че не е това, което си мислим.

— А, хубаво тогава, че не съм омъжена за убежденията си.

— Чух, че добрият отец, чиято собственост е складът, наистина бил добър отец. Ръководи мисия за деца бегълци.

— Деца? — попитах.

— Значи няма да ми кажеш, така ли? — върна се той на сделката ми с Хулио Онтиверос.

— Не. След като има две деца, намесени в случая на Марк Уиър, бих казала, че съществува някаква връзка.

— Възможно е. Ще ми подскажеш ли?

Почукване на вратата ме спаси от необходимостта отново да кажа „не“. Тия мъже от „не“ не разбираха ли?

Беше страничната врата, от която беше влязъл и Гарет.

— Влез, татко — подвикнах аз. После се обърнах към Гарет. — Имаме и преден вход, да знаеш.

Той небрежно сви рамене.

Когато татко не влезе, станах и отидох до вратата.

— Татко, можеш да влезеш — казах и отворих. Част от секундата по-късно целият ми живот мина като на филмова лента пред очите ми и стигнах до един важен извод за него.

Беше забавен, докато траеше.

Глава 14

„Адски неловко се получи.“

Надпис на тениска

Очевидно това наистина бе седмица под надслов „Да убием Чарли Дейвидсън“. Или поне „Ужасно да я осакатим“. Насоченото през прага дуло на пистолет към мен го доказваше. Правителството надали би я одобрило обаче за официално честване и щеше да си остане завинаги подценена като Хелоуин и Деня на речника.

Когато отворих вратата, видях, че насреща ми стои Зики Хършил, мъжът, изтормозил съпругата си Роузи. В очите му блестеше жажда за мъст. Погледнах към никелирания пистолет, стиснат в ръката му, и усетих как сърцето ми застина в гърдите, поколеба се, после ударите му стремглаво взеха да се препъват и изпреварват един друг, и да се блъскат като блокчета на домино, преди да се срутят. Странно как времето спира, когато гледаш смъртта в лицето. Виждах с периферното си зрение как мускулите на Хършил се свиват и пръстът му дърпа спусъка, но се съсредоточих върху лицето му. В безцветните му очи се четеше дръзка самонадеяност.

Пак погледнах надолу към пистолета и видях как спусъкът се премести; тогава вниманието ми бе привлечено вдясно от мен… към него. Големия злодей стоеше до Зики Хършил, гледаше го гневно отгоре надолу, а наметката му с качулка беше само на сантиметри от главата на онзи и сребристото острие проблясваше на слабата светлина. После извърна пламтящия си поглед към мен. Ефектът беше като при ядрена експлозия. Гневът му, плътен и осезаем, горещ и безмилостен, ме заля и ме остави без дъх.

За времето, необходимо да се разцепи атом, Злодея прекъсна гръбначния мозък на Хършил. Разбрах го, защото го беше правил и преди. Но в същото време върхът на сребърното му острие полетя към мен. В мига, когато осъзнах, че съм одраскана от сабята на Злодея, Хършил отхвърча назад и се блъсна във вратата на асансьора толкова силно, че сградата се разтресе.

После Злодея се обърна към мен. Мантията и аурата му се сливаха като една вълнообразна маса, сред гънките на която сабята бе надлежно прибрана. Тогава осъзнах, че падам. Светът се втурна насреща ми, в същия миг ръце се сключиха около кръста ми и аз го видях за пръв път под наметката с качулка.

Рейес Алегзандър Фароу.