Първият гроб отдясно

— Имах интересна седмица. Успях да измъкна Роузи — осведомих го по съвместния ни случай с покриването на жената. Идеята тя да се върне в Мексико беше на Ейнджъл и той доста беше обикалял, докато открие хотелчето на плажа, което се предлагаше за продан. Трябваше да приложим доста творчество при набирането на средства, но накрая всичко се подреди добре.

Той докосна шишенце с парфюм на полицата.

— Знаеш ли, не е чак толкова лошо тук — изрече загадъчно.

След като огледах смаяно новите нюанси на зелено по лицето си, сложих си фон дьо тен и се обърнах въпросително към него.

— Имам предвид в отвъдното. Нито огладняваме, нито мръзнем, нито друго.

Това си беше направо странно.

— Има ли нещо, което премълчаваш?

— Не. Само исках да го знаеш. Може да ти е полезно за в бъдеще.

Осъзнах, че може би всъщност говореше за Рейес и рязко поех дъх.

— Ейнджъл, знаеш ли нещо за Рейес Фароу?

Той трепна и ме погледна изненадано.

— Не, нищо не знам за него. Имаш ли работа за мен или какво? — побърза да смени темата.

По дяволите. Никой нищо не знаеше за Рейес, но на всички им щръкваха ушите, щом кажех името му. Бих убила, за да разбера какво ставаше.

Въведох Ейнджъл в случая с адвокатите и несправедливо осъдения Марк Уиър. Той, естествено, нямаше търпение да се срещне с Елизабет. После го пратих да провери дали може да открие връзка между хлапето, умряло в задния двор на Марк, и изчезналия му племенник.

— О — възкликна Ейнджъл, преди да тръгне. — Леля Лилиан е тук. Харесвам я.

Постарах се да скрия разочарованието си.

— Аз също я харесвам, но кафето й не струва. Главно защото е несъществуващо.

Той се изхили и хукна да разузнава. Междувременно леля Лилиан пое нанякъде с господин Хабършам, мъртвеца от 2Б. Дори не исках да знам какво са наумили. Почукване на вратата ме накара набързо да вдигна циповете на ботушите си. Имах среща с чичо Боб след двайсет минути и нямах представа кой може да е пред входа ми толкова рано сутринта.

Опънах кафявия си пуловер над джинсите, погледнах през шпионката и ударих рязко спирачки — метафорично — като видях полицай Тафт. Не можеше да ми се случи това. И то точно сега.

Отворих вратата бавно, главно защото изпитвах постоянна тъпа болка в цялото тяло.

— Да? — казах и надникнах в процепа над веригата.

— Здравей — каза той и ме изгледа, сякаш не бях много наред. — Щеше ми се да разменим няколко думи.

— Що за думи. — Не можех да отворя вратата повече. Знаех, че тя е там. Усещах горещината на лазерния й поглед, който се опитваше да се вреже в сивото ми вещество. И да опърли косата ми.

— В лош момент ли идвам? — попита той и пристъпи на място с неудобство. — Извинявай, че те безпокоя…

— Добре, добре, ясно. Няма проблем. Какво искаш?

— Ами… просто ми се струва, че стават разни странни неща.

По дяволите. Подпрях вратата с рамо и я отворих още малко, при което зърнах русокосото и синеоко изчадие на Сатаната. Захлупих длани върху очите си и извиках с малко пресилен драматизъм:

— Не! Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да я водиш в дома ми, в моето светилище.

— Съжалявам — смънка той и в очите му блесна страх. — Значи е вярно, а? Преследван съм от призрак.

Детето демон въздъхна нервирано.

— Въобще не го преследвам, само го наблюдавам.

Хвърлих й смразяващ поглед.

— Това си е чист тормоз, драга. В повечето култури се смята за неприемливо.

— Ти… виждаш ли някого? — прошепна Тафт.

— Мой човек, тя те чува. Влизай, че ще тръгнат клюки сред съседите.

Това беше само оправдание. Клюките сред съседите тръгнаха в мига, щом се нанесох. Но по-добре беше да преместя цирка вътре, нека нахълтаха в скромната ми обител, нека безчинстваха с мебелите и опустошаваха хладилника ми.

Поканих с жест Тафт да седне на канапето, а аз се настаних на стола срещу него.

— Бих ти предложила кафе, обаче го е правила леля ми Лилиан.

— Няма нужда.

— Е, какво искаш да знаеш?

— Напоследък се случват разни странни неща.

— Ммм. — С всичка сила се сдържах да не се запрозявам.

— Например чувам звънчето върху полицата над камината, а там няма никой.

— Аз съм там — заяви малката. — Винаги ще съм там. Много те обичам.

Стрелнах строго детето демон.

— Наистина ли? Не ти ли е малко рано?

Тя ми се изплези.

— Чувал съм в участъка да говорят за теб. Нали знаеш, дрън-дрън…

Изгубих нишката на мисълта си и оставих Тафт сам да се оправя, защото погледът ми попадна върху мястото, където Рейес бе стоял само преди часове. Никога не бях срещала нещо, подобно на него. Всъщност никога не бях срещала нещо свръхестествено, освен мъртъвците. Нито полтъргайст, нито вампири или демони.

— Защо си толкова ярка? — попита детето демон. — Много тъпо изглеждаш.

Е, демони може би да.

След като й отправих най-добрата си сардонична гримаса, реших да я ядосам. Аз самата бях ядосана, задето трябваше да я търпя. Затова беше справедливо.

— Полицай Тафт говори, скъпа. Замълчи.