Първият гроб отдясно

Гневът, появил се в очите й, беше малко смешен. Наистина се налагаше да я убедя да премине отвъд. С Ейнджъл можехме пак да си поиграем на екзорсизъм. Той мразеше да разиграваме екзорсизъм. Главно защото изглеждаше глупаво, като се гърчеше на пода и се преструваше, че светената вода, която ръсех върху него, го изгаря.

— Виж какво — прекъснах аз Тафт. — Стана ми ясно. Да, едно момиченце следи всяко твое движение. Вероятно онова от инцидента, за който ми разказа. Има дълга руса коса, сребристосини очи — но може да са такива само защото е мъртва — и е облечена в розова пижама на ягодови сладкишчета. О, да не забравя, много е зла.

Тафт си беше ченге от глава до пети. Научил се беше да запазва физиономията си непроницаема, така че не забелязах веднага стаения му гняв. Той го обграждаше като мираж, както като виждаш на асфалта вода, а няма такава.

Да не би аз да го бях ядосала с нещо?

Той скочи на крака и аз го последвах.

— Откъде знаеш това, по дяволите? — процеди той през стиснати зъби.

Какво?

— Ами тя стои точно до теб.

— И винаги ще съм тук — обади се тя. — За вечни времена.

Не и ако аз имах думата. Ягодовото сладкишче започваше да досажда.

Тафт едва не се пръсна. Гневът му светеше като бобина на тесла. Застана плътно до мен и аз се стегнах да посрещна евентуалното му посегателство. Но се заклех във всичко свято, че ако бъда ударена, съборена или блъсната през прозорец на покрив още веднъж тази седмица, щях да започна да убивам наред. И той щеше да е първият.

Той стоя пред лицето ми има-няма минута, прошепна дрезгаво:

— Майната ти — и изфуча навън.

Дотук добре. Колкото и интересно да беше това, чакаше ме среща с чичо Боб. И със съдбата.

Пъхнах досието на Рейес в чантата си, заключих и се отправих към офиса. Ягодовото сладкишче ме последва. Можеше ли този ден да стане още по-гаден?

— Значи той не ме иска, а? — попита тя, като размахваше ръчички, докато вървеше. Барикадирах сърцето си.

— Не — отвърнах, докато проверявах телефона си за съобщения. — Аз също не те искам.

Тя ядно тропна с крак и се отдалечи нанякъде. Стана много по-лесно, отколкото очаквах. Като имах повече време, щях да се занимая със сладкишчето. Засега ме чакаха срещи с хора и места за обикаляне.

Татко още не беше дошъл, така че се качих по външните стълби. Бавно, защото ме болеше. Слънцето светеше ярко и правеше деня да изглежда измамно топъл.

По време на дългото си и мъчително пътешествие до втория етаж преговорих задачите си за деня. Номер едно: гимназия „Юка“. Чибо щеше да размаха значката си и да получи всевъзможни видове сътрудничество. Трябваха ми списъците на учениците и класните дневници. Със сигурност някой щеше да си спомни Рейес. Как биха могли да го забравят? Можех да открия тези, които бяха присъствали с него в повече от един клас по различните предмети. Колкото по-често го бяха срещали, толкова по-вероятно беше да го помнят. И сестра му също.

С едно пъргаво движение хвърлих палтото и чантата си на стол, включих отоплението и се наведох — малко сковано — към кафеварката за сутрешната си доза. И точно тогава светът се изплъзна изпод краката ми. Дали беше карма? Дали възмездието заради не особено сърдечното ми отношение към Тафт не идеше да ме захапе по задника, колкото и да беше секси? Проверявах отново и отново, търсех и отправях молитви наум, ала се оказа, че съм останала без една прашинка кафе.

Как беше възможно? Как можеше вселената да е толкова жестока?

Почукване на вратата възроди надеждите ми. Беше вътрешната врата на офиса ми, която татко винаги използваше. Той щеше да има кафе. Ако си знаеше интереса де.

Широко отворих вратата и видях насреща си напрегнатия Гарет Суопс. Изпуснах тежка въздишка на разочарование и му се намръщих.

— Какво искаш?

Изражението му се смекчи.

— Нося кафе.

Погледнах кафето в ръцете му, едва сдържайки се да не ми потече слюнка, почудих се дали боговете не си играеха с мен, после се предадох. Добре, щях да му играя по свирката.

Като залепих широка усмивка на лицето си, подхванах отново:

— О, здравей, Гарет. Как е? — Стигаше му толкова. Грабнах кафето от ръцете му и тръгнах обратно към комфорта на пластмасовите ми офис мебели с дървен фурнир и стола си от изкуствена кожа. — Какво искаш? — попитах през рамо.

— Просто да поговорим.

— Заета съм.

— Не изглеждаш заета. Какво правиш?

— Каквото ми поръчат малките гласчета.

— Ще ми дадеш ли само минута?

Като при закъсняла реакция избухването на Тафт започна да ме тормози. Още един човек ми беше ядосан без причина. С огорчение си припомних враждебните предпазливи погледи в участъка вчера. Всъщност мъжете като цяло бяха много назад в списъка ми с приоритети в момента. Гарет можеше да ме целуне отзад.

— Не съм склонна да ти давам нищо, Суопс. Нито дори минута.

— Как направи онова в участъка вчера? Какво му каза?

— Моля ти се. Сякаш ще ми повярваш, ако ти кажа.

— Слушай — каза той и пристъпи напред, — трябва да признаеш, че е трудно да се преглътне, но аз се опитвам.

Скочих от мястото си, внезапно ядосана на света и застанах лице в лице с Гарет.

— Знаеш ли от какво ми е писнало?

Той се замисли за миг.