Първият гроб отдясно

— Този същия от миналата вечер ли беше? — попита чичо Боб. — Онзи, дето те удари?

Свалих надолу чашата си и отговорих:

— Да. Опитваше се да ме сваля, аз го отрязах, той стана враждебен и останалото е история. — Нямах намерение да им кажа истината. Така бих изложила на риск свободата на Роузи.

— Предлагам всички да отидем в участъка и да си поговорим за това — каза чичо Боб.

Татко го стрелна предупредително с поглед, а моите мускули се напрегнаха. Когато те двамата се караха, никак не беше красива гледка. Малко хумористична, може би, но се съмнявах, че някой беше в настроение да се смее. Освен мен. Смехът за мен беше като желирани бонбони. За желирани бонбони винаги има място.

— Чудесно, бездруго искам да се скрия от студа — казах аз, като за една бройка отмених трета световна война.

— Можеш да се качиш при мен — каза чичо Боб след миг. Какво очакваше татко от него? Та той знаеше правилата. В един момент все трябваше да идем в участъка. По-добре беше да приключим с това сега.

После чичо Боб се обърна към Гарет.

— И ти можеш да се качиш при мен.

Татко го изгледа с изненада, която премина в благодарност, когато чичо Боб му намигна. Татко ме изпрати до колата на чичо Боб, наведе се към мен и прошепна:

— Двамата си сглобете версиите по пътя. Ти кажи, че като си отворила вратата, е имало двама мъже. Сбили са се, пистолетът е гръмнал и вторият човек е избягал по противопожарната стълба.

Той ме потупа по гърба и ми се усмихна окуражително, преди да затвори вратата. Обгръщаше го лека мъгла от тревога и аз внезапно се почувствах гузна за всичко, на което го бях подложила, докато растях. Много бе правил за мен. Измислял ми беше извинения, беше намирал начин да прати хора зад решетките, без да ме замесва пряко, а сега трябваше да се довери на чичо Боб да стори същото.

— Как го направи? — попита Гарет, преди чичо Боб да се качи в колата. — Онзи сигурно тежеше близо сто килограма.

И двамата седяхме на задната седалка.

— Не бях аз.

Той се втренчи в мен, като се мъчеше да разбере.

— Някой от твоите мъртъвци ли?

— Не — казах, като наблюдавах как татко и чичо Боб си говорят. Изглеждаха в добри отношения. — Не, беше нещо друго.

Чух Гарет да се обляга на седалката и да потърква лицето си.

— Значи и други неща, освен мъртъвци, се разхождат наоколо. Какви? Демони? Полтъргайсти?

— Полтъргайстите са просто ядосани мъртъвци. Няма нищо чак толкова загадъчно — казах аз. Обаче лъжех. Рейес беше толкова загадъчен, че нямаше накъде повече.

Каквото и да правех, не можех да престана да мисля за него. Чудех се за татуировките му, опитвах се да изровя значението им от хаоса в съзнанието си. Де да не беше толкова претъпкано с безполезна информация. Проклето да е пристрастието ми към любопитни факти.

Чудех се и за други неща. Дали организмът му беше на въглеродна основа? Наистина ли беше на трийсет или на трийсет милиарда години? От отсамната страна ли беше или от отвъдната? Стигаше ми умът да не поставям под въпрос планетарния му произход. Не беше извънземен. Четвъртото измерение, отвъдното, не действаше така. Там нямаше разграничение на планети и държави, нямаше граници. То обхващаше вселената и всичко отвъд нея. Просто съществуваше. Навсякъде едновременно. Също като Бог според мен.

— Добре — каза чичо Боб, като си закопча колана. — Имам да мисля усилено на път към участъка. Сигурно няма да чуя нищо, което ще си кажете. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане и отново ми смигна.

Докато стигнем до участъка, в коридора по магически начин се бяха появили двама мъже, когато бях отворила вратата. Другият беше с мръсна руса коса и брада, безлични тъмни дрехи и без отличителни белези, което правеше идентифицирането му практически невъзможно. Дявол го взел. Честно казано, бях малко учудена, че Гарет прие да поддържа тази версия.

— Аз да не би да искам да бъда затворен в стая с меки стени — рече той, когато влизахме в участъка. Започваше да ми влиза в положението и да разбира защо не исках да разказвам на хората каква съм.

Първият чифт очи, които ме посрещнаха в участъка, принадлежаха на още бесния полицай Тафт. Четеше от отворена на бюрото си папка и ме стрелна с поглед, като минавах покрай него. Същото направи и Ягодовото сладкишче. Поне не ме нападна. Това си беше плюс.

И все пак не можах да се въздържа. Пратих на Тафт най-съвършената си подигравателна усмивка и му подхвърлих, без да забавя крачка:

— Като разбереш какво става в действителност и ти потрябва помощ, не идвай при мен.

— Не на мен ми е нужна помощ — парира ме той.

Чичо Боб се забърза да ме настигне.

— За какво ставаше дума? — попита ме той, очевидно заинтригуван.

— Сатанинското изчадие, спомняш ли си? Вече известява за присъствието си, а той не може да се справи и се ядосва на мен.

Чичо се обърна замислено назад.

— Мога да го пратя за понички, та да охлади двигателите.