Първият гроб отдясно

— Много ви благодарим, госпожо Тарпли — каза Чибо и пое ръката й в своята.

Тя го погледна разнежено. Той нея — също. Беше много романтично, но аз имах да издирвам изчезнало лице. Сръчках с лакът чичо Боб.

— Да тръгваме, а?

След лек протест той се обърна към нея и се сбогува. Тъкмо излизахме през вратата и аз рязко се спрях.

— Забравих — рекох и извадих една бележка. — Намерих това в ъгъла ей там. Видя ми се… важно.

— Благодаря — каза тя и я отвори.

Като минавахме пред сградата, надникнах в прозореца й. Беше притиснала бележката към гърдите си и плачеше. Сигурно заради листото на лилията.

Отбихме се през моя офис да дадем списъците на класовете на Куки. Тя щеше да подбере онези, които имаха най-много присъствия заедно с Рейес, щеше да се свърже с тях и да разузнае нещо за тайнствената сестра. Влязох в кабинета си, вече освободен от полицията, извадих от касата моя „Глок“, поставих го в кобур за през рамо и си го закачих. Почти не се забелязваше под коженото ми яке. Нямаше да се наложи да го изваждам срещу някого. Просто исках да го усещам до тялото си, да знам, че е там, макар и за кратко.

На път към участъка двама от адвокатите ми цъфнаха в колата на чичо Боб. Преди това аз бях карала, но след дребен инцидент чичо настоя той да ме смени.

Русокосата, с алени устни Елизабет Елъри седна зад него.

— Здравей, Шарлот.

— Здравейте. — Обърнах се към тях. — Как сте вие двамата?

Джейсън Барбър събра вежди.

— Мама е разстроена.

— Нима си изненадан? — попитах го, като гледах как чичо Боб се разшава притеснено на седалката си. Така и не свикна с тяхното присъствие. Беше ситуация, в която имаше нулев контрол. А той дори не понасяше безалкохолни с нулеви калории.

— Ами да, донякъде.

— Чичо ти добре ли е? — попита Елизабет и в сините й очи просветна загриженост.

— Сърдит ми е — подхвърлих с лека усмивка.

Чичо Боб изпъна гръб.

— За мен ли говориш?

— Елизабет и Барбър са тук с нас. Тя попита дали си добре.

Кокалчетата му побеляха, когато стисна волана по-силно, отколкото беше необходимо.

— Никога повече няма да караш тази кола.

Направих уникалната си умилостивяваща гримаса.

— Моля ти се. Онзи знак там беше съвършено излишен. Честно, чичо Боб, колко пъти трябва да ни се напомня за ограничението за скоростта? Никой не би го пропуснал.

Той изпусна дълбоко въздух, за да се успокои.

— Стар съм вече за тия глупости.

— А, да. Чака те импотентност, старческо безсилие. Не се бой, ще се утешаваш с мръсни списанийца.

Лицето на чичо Боб от побледняло постепенно стана наситенорозово. Нямаше как да не се разсмея. Вътрешно де, защото той наистина ми беше сърдит.

— Къде е Зюсман? — попитах адвокатите.

Елизабет сведе очи.

— Още е при жена си. Тя го понася много тежко.

— Съжалявам. — Мразех не само частта с опечалените роднини. Мразех и да се говори за частта с опечалените роднини. Уви, често се налагаше.

— Как е твоето семейство?

— Сестра ми се справя учудващо добре. Мисля, че е на хапчета. А родителите ми… не чак толкова.

— Сестра ти не остана ли при тях?

Елизабет поклати глава.

— Дори не мога да си представя колко им е тежко.

— На тях им трябва случаят да се приключи, Шарлот.

— Съгласна съм.

— Трябва да открием убиеца. Вярвам, че това ще помогне.

Права беше. Знанието защо и как е извършено престъплението, често помагаше на жертвите да се помирят със случилото се. А пращането на виновниците зад решетките беше като черешката на тортата. Правосъдието може да беше сляпо, но си оставаше божествен еликсир.

Отново погледнах Барбър.

— Взех седем флашки от кабинета ти, но всичките се оказаха твои. Не помниш ли какво направи с онази, която ти е дал Карлос Ривера?

Той потупа сакото си.

— По дяволите. Къде ли съм дянал това чудо?

— Може би те са я взели. Може би са знаели, че ти я е дал.

— Не е изключено. — Той пощипа основата на носа си. — Съжалявам, не мога да си спомня.

Често се случваше. Особено пък когато субектът бе получил два куршума в главата. Тъй като не можехме да разчитаме на флашката, налагаше се да разчитаме на неимоверните си умения.

— Бившият ни заподозрян и настоящ информатор Хулио Онтиверос твърди, че дал на приятел кутия с патрони, след като продал собствения си деветмилиметров пистолет. Това е единственото обяснение защо на гилза от местопрестъплението има негови отпечатъци.

— Кой е бил приятелят?

— Чако Лин. А познайте за кого работи Чако Лин.

— За Сатаната? — пробва се Елизабет.

— Почти позна. За Бени Прайс.

Елизабет и Барбър се спогледаха. Името явно им беше познато.

— По принцип не бива да го споменаваме — каза Барбър, — но тъй като в действителност не сме тук, правилата едва ли важат вече. Бени Прайс беше обвинен в трафик на хора.

— Кажи им за разследването относно трафика на хора — намеси се чичо Боб.

— Те очевидно вече знаят. — Обърнах се отново към Барбър. — Имаме един убит и един изчезнал тийнейджър. Научи ли нещо за изчезналия племенник на Марк Уиър? — Трябваше да навести сестрата на Уиър и да разбере дали е имала контакт със сина си.

— Не точно, но трябва да призная, че изглежда нещо ставаше с майката на момчето.