Първият гроб отдясно

— Не, напротив, Хариет — каза госпожа Зюсман. Големите й кафяви очи бяха зачервени от мъка, а русата й коса беше небрежно отметната назад. Притежаваше типа красота, която мъжете отначало не забелязват. У нея се долавяше нежност и привлекателна искреност. Имах чувството, че усмивките и смехът й ще са неподправени.

— Госпожо Зюсман — изрекох, като се наведох напред да поема ръката й. — Казвам се Шарлот Дейвидсън. Ужасно съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви. — Тя се изсекна в книжна салфетка. — Познавахте ли съпруга ми?

— Срещнахме се едва наскоро, но той беше чудесен човек. — Трябваше някак да обясня присъствието си.

— Да, такъв беше.

Пренебрегнах злобния поглед на другата жена и продължих:

— Аз съм частен детектив. Работехме заедно по един случай, а сега си сътруднича с полицията. Помагам им да открият извършителя.

— Разбирам — каза тя изненадана.

— Сега въобще не е подходящият момент за това, госпожице Дейвидсън.

— Напротив — възрази госпожа Зюсман, — точно сега е моментът. Полицията вече знае ли нещо?

— Имаме обещаващи следи — отвърнах уклончиво. — Само исках да знаете, че работим много усилено по разрешаването на случая и че… — Обърнах се към Зюсман. — Той говореше постоянно и само за вас.

Тя отново се разхлипа и Хариет се зае да утешава приятелката си. Слаба усмивка на благодарност се появи на лицето на Зюсман.

След като й дадох визитката си и се сбогувах с нея, направих жест на Зюсман да ме последва навън.

— Беше много неловко.

Бяхме пред къщата му, облегнати на Мизъри и наблюдавахме случайните минаващи коли. Вятърът се беше усилил. От студа цяла настръхнах и се сгуших, благодарна за пуловера под коженото си яке.

— Съжалявам — промълви той. — Мислех да се върна с другите, но просто…

— Не се тревожи. Не ти е леко, разбирам.

— Какво открихте?

Разказах му набързо последните новини и той се пооживи.

— Мислиш, че в дъното на това е трафик на хора?

— Имаме почти солиден план за действие, ако искаш да се присъединиш.

— Искам, разбира се. — Хубаво, той идваше на себе си. Замисли се за миг, после попита: — Впрочем мога ли да скоча в тялото ти и да правя любов с жена си чрез теб?

Сподавих усмивка.

— Не става така.

— Ами тогава прави ти любов с жена ми и се преструвай, че аз съм в тялото ти.

— Не.

— Ще ти платя. Имам достатъчно пари.

— За каква сума говорим?

Промъкнах се отново в адвокатска кантора „Зюсман, Елъри и Барбър“, оставих флашките на бюрото на Барбър и отново претърсих набързо, да не съм пропуснала нещо. Нора не беше идвала, което бе добре. Можеше да се усети, че флашките липсват и да ми вгорчи живота.

А сега — към съученичките на Рейес. „При Дейв“ беше заведение в духа на петдесетте години с метални табелки вътре и шоколадови безалкохолни напитки с яйчена сметана, които изненадващо не съдържаха нито яйца, нито сметана. Влязох и две жени от ъглово сепаре ми помахаха. Като се чудех откъде ли знаеха как изглеждам, се отправих към масата им.

— Чарли? — попита едната. Беше едра и много хубавка, с тъмнокестенява къса коса и широка усмивка.

— Аз съм. Как се досетихте?

Другата се усмихна. Беше латиноамериканка с къдрава коса, прибрана в конска опашка и с божествена кожа.

— Секретарката ти ни каза, че едва ли в заведението ще влезе друго момиче, което да изглежда толкова достойно за името Чарли Дейвидсън. Аз съм Луиз.

Стиснах ръката на Луиз, после и на другата жена.

— Аз съм Кристъл — представи се тя. — Току-що поръчахме храна, ако си гладна.

Влязох в кръглото сепаре и поръчах чийзбургер и диетична кока-кола.

— Нямам думи да ви благодаря, че приехте да се срещнете с мен.

Те дружно се засмяха на някаква тяхна си шега, после се съжалиха над мен и ми обясниха.

— Радва ни всеки шанс да говорим за Рейес Фароу.

— О — възкликнах изненадана. — Мен също. Добре ли го познавахте?

След още един кос поглед към Кристъл, Луиз заяви:

— Никой не познаваше Рейес добре.

— Не съм сигурна — включи се Кристал. — Може би Амадор.

— Вярно. Бях забравила, че доста се движеше с Амадор Санчес.

— Амадор Санчес ли? — Отворих чантата си и извадих папката с данните, които имах за Рейес. — Амадор Санчес е лежал заедно с него в затвора. Били са съкилийници. Според вас са били приятели отпреди това ли?

— Амадор е влязъл в затвора? — попита Кристъл изненадано.

— Това учудва ли те? — Луиз повдигна деликатно вежди.

— Донякъде. Беше свестен човек. — Тя се обърна отново към мен. — Рейес беше самотник, преди да се запознае Амадор. Двамата бързо се сприятелиха.

— Ще ми разкажете ли за Рейес? — Сърцето ми препускаше от нетърпение. Бях го търсила толкова дълго, а накрая той ме беше открил, само за да се окаже, че всъщност е Големия Злодей. Как бе възможно да не съм го знаела?

Луиз заоглежда салфетката, сгъната във формата на лебед.

— Всички момичета в училище бяха влюбени в него, но той беше така тих и… затворен.

— Беше изключително умен — добави Кристъл. — Винаги съм го смятала за бунтар. И носеше много катове дрехи.

— Все с качулки — съгласи се Луиз. — Винаги беше с качулка на главата си. Непрекъснато имаше проблеми заради това, но продължаваше да го прави.