Първият гроб отдясно

— Да, само няколко, но ги е пазила за теб. — Спрях и го огледах от горе до долу. — Явно смята, че още има надежда за теб.

Той издиша тежко, сякаш наученото го беше ударило в корема и се опря на Мизъри.

— Откъде… Как изобщо е възможно?

— Дълга история — отвърнах, заключих Мизъри и поех към входа на сградата.

— Почакай — извика той и се затътри след мен. — Каза, че знаеш къде са трите неща, който желая най-много. Това са само две.

Още се съмняваше. Умът му беше като хамстер на колело, препускаше ли препускаше, в опит да установи откъде знам тези неща. Дали изобщо ги знам.

— Добре. — Прехвърлих всички пазарски торби в едната си ръка, а с другата зарових във висящата на рамото ми дамска чанта. — О, моля те недей — сарказъм бликаше от всяка моя дума, — не ми помагай с торбите. — Той скръсти ръце на гърдите си и се ухили. Защо ли изобщо си правех труда? Най-накрая напипах химикалка. — Дай ми ръката си.

Той протегна длан и се наведе любопитно, докато аз записвах на нея телефонен номер.

Заразглежда цифрите със смръщени вежди и усмивката му прерасна в злорадо изражение. Пристъпи още по-близо.

— Не това исках най-много.

Без да се поколебая, го изгледах от упор в очите, с което го шокирах, но устата му се разтегна в още по-широка усмивка.

— Хосе Онтиверос.

Усмивката му изчезна и той заразглежда номера отново.

— В приют на „Корпус Кристи“ е, но знай, че се мести често. На секретарката ми й отне два часа да го открие дори при информацията от леля ти.

Той беше застинал смаяно и изучаваше цифрите върху дланта си.

— Два часа ли? — попита накрая. — Аз търся брат си от…

— Две години. Знам. Леля ти ми каза. — Прехвърлих торбите в другата ръка, тъй като тази вече трепереше от тежестта им. — И в случай, че се чудиш, да, леля ти Йесения те наблюдава. Поръча ми да ти кажа да се стегнеш, да спреш да се забъркваш в нелепи ситуации — предавам думите й точно — и да идеш да потърсиш брат си. Той си няма друг, освен теб.

Тъй като бях изпълнила моята част от сделката, се завъртях и се втурнах в сградата, преди любовчията да се освести. Имаше много неща, над които да разсъждава.

Когато излязох от асансьора на моя етаж, мигновено забелязах колко беше тъмно. Домоуправителят имаше проблеми с електричеството на този етаж, откакто се бях нанесла, така че вниманието ми се изостри съвсем леко.

Докато ровех за ключовете си, чух глас от тъмния ъгъл до вратата на апартамента ми.

— Госпожице Дейвидсън.

Пак ли? Възможно ли беше?

Нивото ми на търпимост за убиване или осакатяване беше достигнало предела си още в осем и половина сутринта. Поне бях въоръжена. Извадих глока си и го насочих в мрака. Който и да се криеше в сенките, не беше мъртвец. Това можех да видя въпреки сумрака. Тогава към мен пристъпи хлапе и дъхът ми спря. Теди Уиър. Нямаше как да не го разпозная. Беше копие на вуйчо си.

Вдигна ръце и се опита да изглежда възможно най-безобиден. Свалих оръжието си.

— Госпожице Дейвидсън, нямах намерение да ви удрям.

Насочих отново пистолета и повдигнах вежди въпросително. Помислих си да метна пазарските чанти по него и да избягам, но авокадото беше доста скъпо. Да й се не види страстта ми към проклетото гуакамоле.

Той повдигна ръце още по-високо. Дори на шестнайсет вече ме надвишаваше в ръст.

— Помислих… Помислих ви за някое от момчетата на Прайс. Трябваше да разчистим и реших, че ни е надушил, преди да сме приключили.

— Ти ли си този, който ме удари на покрива?

Той се ухили. Имаше пясъчноруса коса и сини очи. Всичко необходимо за филмова звезда или спасител.

— Праснах ви в челюстта. Просто се случи да сме на покрива по едно и също време.

Отправих му смъртоносен поглед.

— Тарикат.

Той се засмя, после отново придоби сериозно изражение.

— Когато паднахте през остъкления покрив, си помислих, че с живота ми е свършено. Реших, че ще отида в затвора за вечни времена.

Прибрах пистолета си в кобура и отключих вратата на апартамента.

— Като вуйчо ти ли?

Той заби поглед в пода.

— Карлос трябваше да се погрижи за това.

— Карлос Ривера ли? — попитах изненадано.

— Да. Не съм го виждал от дни.

Теди ме последва вътре, затвори вратата и я заключи. Обикновено това би ме разтревожило, но си личеше, че момчето много е преживяло. Нещо му се беше случило и не искаше да поема рискове.

А и Рейес беше у дома. Едва не се препънах, като видях тъмното петно пред прозореца. После го почувствах. Топлината му. Енергията му. Стаята миришеше на нощна буря в пустинята.

— Седни — казах на Теди и посочих един стол до барплота, като се преструвах, че няма нищо необичайно. Не спирах да се движа, за да прикрия треперенето на тялото си заради близостта на Рейес. Първо включих кафеварката, после прибрах ценните си покупки в хладилника. Забелязах, че ръцете на Теди също трепереха и извадих шунка, пуешко, маруля и домати. — Умирам от глад — излъгах. — Канех се да си направя сандвич. Ти искаш ли?

Той поклати глава любезно.

Използвах най-изразителната си възможна гримаса.

— Явно не си опитвал моите сандвичи.

Отчаяният блясък в очите му издаде колко гладен беше всъщност.