Първият гроб отдясно

— Благодаря, приятели. Та, както казвах — продължих аз, като хвърлих унищожителен поглед на предателя, преди да се обърна към Чибо, — той заснема с камера всичките си интервюта с нови момичета.

— Да — потвърди чичо Боб с напрегнато свъсени вежди.

— А всичките си интервюта провежда в офиса си, на канапе, поставено специално за тези случаи.

— Добре.

Докато обяснявах плана си на чичо Боб, Гарет вреше и кипеше от яд. Като нищо можеше да получи сърдечен пристъп.

— Това е много добър план — заключи чичо Боб, когато завърших излиянието си. — Но не можеш ли да идеш да му прошепнеш нещо в ухото, както направи с Хулио Онтиверос? Ти си като „повелителят на конете“ само че с лошите.

— Това подейства само по една-единствена причина.

— И каква е тя?

— Хулио не беше от лошите.

— А, ясно.

— Властта ми да убеждавам е толкова силна, колкото са глупостите, дето се налага да дрънкам.

— Това ми хареса — заяви Елизабет. — И е забавно да гледам как се нервира господин Суопс.

Барбър и аз се изхилихме в знак на съгласие.

— Радвам се, че това те разсмива, Чарли — нацупено рече Гарет. — Нямаш представа що за човек е Прайс.

— А ти имаш, така ли?

— Знам какъв тип човек би се захванал с нещо толкова варварско като трафик на хора.

— Схванах, Суопс. Не е от хората, които би завел у дома да ги запознаеш с мащехата си. — Преосмислях последното. — Я чакай, може би моята мащеха би се съгласила да се види с него. Той дали има канали до Истанбул?

— Чарли — предупредително вдигна пръст чичо Боб. На него добре му бяха ясни сложните отношения между мен и мащехата ми и дори веднъж ми беше казал, че не разбира защо баща ми не прави нищо по въпроса.

— Добре де, просто идея — защитих се аз.

Докато чичо Боб преговаряше с полицейския екип, прикрепен към Бени Прайс, аз реших да издиря Зюсман, който беше зачезнал от доста време. Гарет изфуча навън в типично негов стил, докато аз проверявах телефона си пред конферентната зала. Нека си фучеше колкото ще. Той си беше прибрал колата по-рано, а аз моята Мизъри — още не, така че той щеше да ме закара. Колкото по-бързо отфучеше до автомобила си, толкова по-дълго щеше да му се наложи да ме чака. Което ме устройваше на няколко нива.

Имах две съобщения, и двете от Куки, и двете гласящи: „Обади ми се, когато получиш това“. Сигурно беше нещо важно.

— Добрах се до една жена от гимназията на Рейес — съобщи Куки, когато й се обадих. — Тя и нейна приятелка много добре си спомнят нашето момче.

— Браво на теб. — Обичах тази жена.

— Могат да се срещнат с теб довечера в „При Дейв“, ако искаш.

— Искам. В колко часа?

— Когато ти можеш. Уговорихме се да им звънна пак.

— Идеално — измърках в телефона в една от най-добрите си имитации на Жената котка. — Трябва да открия Зюсман. Изчезна ми. Защо не след час, да речем?

— Ще им се обадя. Ти как си, впрочем? Нямахме време да говорим след последното ти смъртоносно приключение.

— Жива съм — отвърнах. — Май не мога да искам повече от това.

— Напротив, Чарли, можеш.

След дълга пауза казах:

— Може ли тогава да си поискам един милион долара?

— Да искаш можеш — отвърна тя и ми затвори със сумтене. Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че няма да обсъждам последната си драма в този момент. Щях да си излея душата по-късно. Щях да струпам всичките си терзания на главата й. Горката жена.

Глава 16

„Сарказъм. Само една от предлаганите услуги.“

Надпис на тениска

След трийсет минути и притеснително пътуване — Гарет не спря да вдига пара срещу плана ми, чак докато стигнахме до джипа ми — заседнах пред дома на Зюсман и взех да го наблюдавам през прозореца на втория етаж. Той стоеше с гръб към мен и разбрах, че вероятно гледа жена си.

Край бордюра пред разкошната му триетажна къща бяха паркирани няколко коли. Хора влизаха и излизаха, и говореха с приглушени гласове. Но за разлика от филмите, не всички бяха облечени в черно и не всички плачеха. Някои, все пак — да. Но други се засмиваха на това или онова, жестикулираха оживено, посрещаха посетители с широко разтворени ръце.

Приближих до предната врата и влязох. Никой не ме спря, докато се промъквах през множеството към стълбите. Бавно ги изкачих до втория етаж, минах по дебелия бежов килим и спрях пред стая, за която предположих, че е основната спалня.

Вратата беше леко открехната и отвътре се чуваше хлипане. Почуках колебливо.

— Госпожо Зюсман — казах и влязох вътре.

Патрик ме погледна смаяно. Беше се облегнал на перваза на прозореца и наблюдаваше съпругата си. Друга жена, едра и облечена в истински траурни дрехи, седеше до нея, обгърнала здраво раменете на госпожа Зюсман. Вдигна очи и ми отправи змийски поглед. Опа, борба за територия.

— Искам да разговарям с госпожа Зюсман, ако тя не възразява — казах.

Жената поклати глава.

— Моментът не е удобен.