Първият гроб отдясно

Той не беше в униформа и бях сигурна, че беше дошъл само за да говори с мен, без да подозира, че ще попадне в стая, пълна с униформени полицаи. Отново стиснах ръката на Теди и поведох Тафт в спалнята, където можеше да говорим насаме. Рейес ни последва. Това ме притесни. Не исках да се налага да обяснявам защо гръбначният мозък на Тафт е прекъснат, ако той решеше да направи някоя глупост. Щеше да се получи неловко. Сигурно трябваше да давам показания, а никак не ме бива за това. Много по-добра бях в смразяващите погледи и духовитите отговори.

Пльоснах се на леглото и за Тафт нямаше друг избор, освен да остане прав. На единствения стол в стаята бяха струпани няколко чифта джинси, дантелена камизола и белезници. А, и спрей с лют пипер. Едно момиче е длъжно да има спрей с лют пипер. Той се облегна на тоалетката ми с ръце на кръста си.

Но Рейес… Рейес беше друга история. Той изглежда ставаше нетърпелив. Кръжеше около мен, допираше се до ръката ми, дишаше в ухото ми, разрошваше косата на тила ми. Близостта му мигом напомпа либидото ми. Като знаех на какво е способен, опитах се да се отърся. Липсата ми на контрол по отношение на него започваше да става нелепа.

В този момент се домъкна детето демон и като забеляза Рейес спря рязко при вратата, с очи като летящи чинии. Аз не можех да го видя истински, за мен беше като тъмна мъгла, но тя изглежда го виждаше отлично. Челюстта й увисна и тя впи очи в него.

Сякаш внезапно почувствал се неудобно от публиката, Рейес отиде до прозореца и аз мигом усетих хлад от липсата му. Детето демон стоеше неподвижно, сякаш се боеше да помръдне. Забавно беше.

— Тази сутрин ти описа едно момиче — подхвана Тафт, като ме върна към належащия проблем. — Не беше онова от инцидента. — Той наведе глава и се вкопчи в тоалетката. — Беше сестра ми.

По дяволите. Трябваше да се досетя, че тази история е доста по-дълбока от някакво познанство от началното училище.

— Тя се удави в езеро близо до къщата на родителите ми — добави той с натежал от тъга глас.

— Той се опита да ме спаси — заяви детето демон, все още вперило поглед в Рейес. — И при това едва не загина.

Решена да не се размеквам към дъщерята на Сатаната и като гледах да не забелязвам тънките й ръчици, големите й учудени сини очи и леко отворената й кукленска устица, й отправих най-презрителната си гримаса.

— Гадост — рекох.

— Какво? — Тя най-сетне откъсна очи от Рейес, но само за миг и пак ги насочи към него, сякаш имаше вграден радар в зениците си.

— Много го обичаш, а? — цитирах по-раншното й признание. — Ами че той ти бил брат.

— Тя тук ли е? — попита Тафт.

— Не сега, Тафт. В момента имаме по-сериозни проблеми, които да решаваме.

Ягодовото сладкишче най-сетне насочи вниманието си към мен с объркано изражение.

— Но аз наистина го обичам. Той се опита да ме спаси. Цяла седмица лежа в болница с пневмония от водата, която беше напълнила дробовете му.

— Това го разбирам — казах и вдигнах ръка, сякаш свидетелствах в църква. Все забравям, че има братя и сестри, които се обичат. — И все пак той ти е брат. Не може да го преследваш така. Просто не е редно.

Долната й устничка затрепера.

— Той и без това не ме иска край себе си.

Стана ми още по-зле. Като се постарах да отклоня мисълта си към каквото и да е — данъци, ядрена война, локви — само за да игнорирам сълзите, които се събираха между миглите й, я попитах:

— Ти какво искаш да направиш?

— Искам да остана с него. — Избърса бузите си с ръкава на пижамата си, после седна на пода с кръстосани крака. Взе да рисува кръгове по килима и само за кратко поглеждаше Рейес. — Но ако той не ме иска…

Уморена, поех дълбоко въздух и казах на Тафт:

— Тя каза, че си се опитал да я спасиш.

Той ме погледна смаян.

— Че после си прекарал цяла седмица в болница.

— Тя откъде знае това?

— Аз бях там — промълви детето. — През цялото време.

Предадох думите й на Тафт, чието изражение ставаше все по-стъписано.

— Казва, че мразиш зелени желирани бонбони, защото ти напомнят престоя в болницата.

— Права е — потвърди той.

— Искаш ли тя да си иде?

Въпросът ми го затрудни. Дълго търси отговор и накрая каза:

— Не, не искам тя да си иде. Но мисля, че ще е по-щастлива другаде.

— Не, няма! — извика тя, скочи на крака и изтича до него. Вкопчи се в крачола му, сякаш животът й зависеше от това.

— Тя желае да остане, но само ако ти го искаш.

След миг осъзнах, че Тафт цял се тресе.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— И аз не мога. Не се шегувах, като казах, че е зла.

Тафт игнорира репликата ми и каза:

— Ако тя иска да остане, ще се радвам да е при мен. Само че не знам как да й говоря, как да комуникирам с нея.

Опа. Усетих накъде водеше това.

— Виж какво, аз не съм преводачка, ясно? Няма да ми се мъкнеш всеки път, като искаш да разбереш какво е намислила.

— Мога да ти плащам — предложи той и ми напомни Зюсман. — Имам пари.

— За каква сума говорим?

На вратата се почука и чичо Боб провря голямата си глава с рошави мустаци в стаята.

— Ще тръгваме — съобщи той.

— Какво ще правите с Теди? — попитах загрижено.