Първият гроб отдясно

— Изглеждаш толкова умърлушен — казах, докато набирах номера за гласова поща. — Сякаш някой ти е откраднал любимия револвер.

— Не съм умърлушен. — Той тръгна по коридора, после се обърна назад. — Поне не и когато те гледам.

О, това беше мило. Намислил беше нещо, само дето не можех да отгатна какво ли може да е.

„Познай, познай! — щастливо изчурулика Куки в слушалката. — Научих името й. Обадих се на онзи съкилийник на Рейес, Амадор Санчес и заплаших, че ще уредя да го арестуват за нарушаване условията на предсрочното освобождаване, ако не ми го каже. Имам името и адреса й. Тя е… — От гласовата поща се чу сигнал и започна ново съобщение. — Прощавай. Проклети телефони. Тя си е останала в Албукърки. Името й е Ким Милър и още е тук.“

Коленете ми омекнаха. Грабнах пътем писалка и лист от бюрото на един полицай, с което си спечелих враждебен поглед, и записах адреса.

„Той нямаше телефонния й номер, но каза, че работела у дома си, така че ще я завариш, като получиш това съобщение.“

Бих я разцелувала тази жена.

„Знам, иде ти да ме разцелуваш. Намери сега сестрата на Рейес, пък после ще уредим този въпрос.“

Разсмях се от сърце, скочих в Мизъри и се отправих към центъра на града. Нарастващото ми вълнение караше сърцето и стомаха ми да си разменят местата. Погледнах часовника си. Двайсет и четири часа. Имахме двайсет и четири часа да спрем това.

Пътуването ми даде възможност да поразсъждавам над изреченото от Рейес предишната вечер. Какво имаше предвид той, като каза, че те ще го намерят? Кой щеше да го намери? Преследван ли беше? Предпочетох да не мисля срещу какво беше изръмжал Рейес. Очевидно съществуваха неща, недостъпни дори за моя взор. Което ме доведе до една съществена гатанка: какъв беше смисълът да съм жътвар на души, ако не виждах всичко? Не трябваше ли да съм напълно осведомена? Че как можех да си върша работата при това положение?

След като спрях пред ограден жилищен комплекс, прекосих тротоара до вратата на 1Б и почуках. Отвори ми жена приблизително на моята възраст. Държеше в ръка кухненска кърпа, изглежда беше бърсала съдове.

Приближих с протегната ръка и казах:

— Здравейте, госпожице Милър, аз съм Шарлот Дейвидсън.

Тя я пое предпазливо, тъничките й пръсти бяха студени. С тъмночервеникавата си коса и светлозелени очи тя изобщо не приличаше на Рейес. Имаше нещо ирландско у нея, доста нещо.

— С какво мога да съм полезна? — попита тя.

— Аз съм частен детектив. — Изрових визитка и й я подадох. — Може ли да говоря с вас?

След като дълго разглежда визитката, тя отвори вратата по-широко и ме покани с жест да вляза. Като се озовах в слънчевата стая, се огледах за снимки на Рейес. Снимки нямаше, нито на Рейес, нито други.

— Значи сте частен детектив? — попита тя и ме заведе да седна. — С какво мога да ви помогна?

Седна срещу мен. Сутрешното слънце проникваше през дантелените завеси и къпеше стаята в светлина. Мебелировката беше оскъдна, но чиста и в идеален вид.

Като се запитах дали не си пада малко маниачка, се прокашлях и се почудих как да започна. Щеше да е по-трудно, отколкото бях очаквала. Как се казва на някого, че брат му ще умре? Реших да отложа този момент за по-късно.

— Тук съм във връзка с Рейес — подхванах.

Но преди да продължа нататък, тя ме прекъсна:

— Моля?

Примигнах. Да не би да не ме беше чула?

— Дойдох във връзка с брат ви — повторих.

Тъй като имах отлично умение да разгадавам хората, мигом разбрах, че лъже, като каза:

— Съжалявам, нямам представа за кого говорите. Аз нямам брат.

Виж ти. Защо й трябваше да лъже? В ума ми пробягаха версия след версия в опит да разреша тази нова загадка. Само че нямах време за игрички. Дори за тъй интригуваща игра. Реших да й върна със същата монета и да излъжа на свой ред.

— Рейес ме предупреди, че ще кажете така — заявих с доволна усмивка. — Даде ми паролата, за да знаете, че спокойно можете да говорите с мен.

Тя смръщи вежди.

— Каква парола? — Наведе се напред. — Той ли ви каза за мен?

Твърде лесно стана. Чак се почувствах виновна.

— Не — отвърнах със съжаление. — Но вие току-що го направихте.

В ирландските й очи пламна гняв, но той не беше насочен към мен. Ядосана беше на себе си. Сведените рамене, горчивината в устните и свъсените вежди ми казаха всичко, което имах нужда да науча. Рейес не беше единственият тормозен в семейството.

— Моля ви, не се сърдете на себе си — казах, като се чувствах не толкова гузна, колкото съпричастна. — Изкарвам си прехраната с това, защото ме бива в тези неща. — Продължих да говоря, а тя впери очи в кърпата, която държеше и я стисна по-силно. — Защо Рейес би искал да запази в тайна самоличността ви? В затворническото му досие не се споменава нищо за вас. Не ви е посочил като роднина или изобщо като човек за контакт. Няма нито дума за вас и в съдебните протоколи.

След дълга пауза тя заговори с тъга, която беше почти осезаема.

— Нищо чудно, че няма. Той ме накара да обещая, че няма да кажа на никого коя съм. Имаме различни фамилни имена. Лесно беше да остана незабележима на процеса. Никой нищо не заподозря.