Първият гроб отдясно

— Каза ми, че никой никога вече няма да ме нарани заради него. Как може да мисли така? Беше точно обратното. Баща ни нараняваше него заради мен. — Тя обърса една сълза и отправи скръбен поглед към мен. — Знаеш ли защо ти разказвам това?

Въпросът й ме изненада и аз поклатих глава. Не бях се замислила.

— Защото това си ти.

Положих цялото си старание да се съсредоточа, да преодолея всичко, което ми беше казала, и да я слушам.

— Още от малък Рейес имаше припадъци. Понякога траеха повече от час. Когато се съвземаше, беше изпълнен с невероятно странни спомени. Спомени за момиче с тъмна коса и искрящи златисти очи. В мига, когато отворих вратата, разбрах, че това си ти.

Имал е спомени? За мен? Пулсът ми се ускори.

— Каза, че веднъж спасил живота ти. Някакъв мъж те завел в апартамент. — Тя се наведе напред. — Ако си се питала някога, знай, че е нямало да излезеш жива оттам. Мъжът е щял да направи, каквото си е бил наумил, и после да те задуши. Вършил го е и преди.

У мен се надигна тревожно вълнение.

— Рейес е знаел, че съм в опасност? — попитах аз, най-сетне открила гласа си.

— Да. Друг път само си е помислил, че си в опасност. Твоята мащеха ти крещяла пред цяло множество минувачи. Била си уплашена и оскърбена. Тези силни емоции са предизвикали пристъп у него. Бил е толкова бесен, като отишъл там, толкова разтревожен за теб, че едва не прекършил мащехата ти на две, за да й даде урок. Но ти шепнешком си го помолила да не я закача.

Картини от този ден се завъртяха в главата ми и аз казах:

— Спомням си. Той беше толкова сърдит.

— По-късно се научи да те открива без припадъци. Изпадаше в състояние, подобно на транс, само за да те наблюдава. — Тя се усмихна, припомнила си по-щастливи мигове. — Наричаше те Дъч.

Бях силно разтреперана, изпуснах дълга и мъчителна въздишка. Всяка нейна дума пораждаше нови въпроси и все по-голямо объркване.

— Щом Рейес се е научил да контролира същността си, да овладява и използва своята мощ, защо не е… спрял баща ви?

Тя сви рамене.

— Мисля, че не го вярваше.

— Не разбирам — смръщих вежди аз.

— В съзнанието на Рейес всичко това беше фантазия. По онова време не го възприемаше като реално. Дори ти беше плод на въображението му. Момичето на неговите мечти. Но аз знаех, че това, което той върши, е действително. Като пораснахме, започнах да проверявам някои от нещата, които си въобразяваше, че е направил. Всичко, разказано ми от него, наистина се беше случило.

Интелигентността в погледа на Ким опровергаваше образа на плахата, говореща тихо жена, която бях срещнала преди малко. Тя се беше научила да прикрива същността си, способностите си. Почувствах силно възхищение към нея. В друг живот и при други обстоятелства бих се радвала да я имам за приятелка. Но пък, от друга страна, всичко беше възможно.

— Знаеш ли… Знаеш ли какво е той?

Въпросът не я изненада.

— Не, ни най-малко — поклати глава тя. — Знам само, че е уникален. Не е като нас. Дори не съм сигурна, че е човек.

Напълно съгласна бях с нея.

— Ами татуировките му? — попитах. — Казвал ли ти е някога какво означават?

— Не. — Напрежението в стойката й донякъде намаля. — Каза ми, че винаги ги е имал. Откакто се помнел.

— Знам, че означават нещо, само не мога да си припомня какво.

Притиснах длан до челото си, сякаш да спра мислите си да препускат толкова бързо.

— Ти като него ли си? — попита тя с равен тон.

Поех дълбоко дъх и се пренастроих.

— Не. Аз съм жътвар на души. — Това винаги звучеше зле, изречено на глас. Но тя просто се усмихна широко и топло. Бях изненадана.

— Същото ми каза и той. Прехвърляш души в отвъдното. Каза, че искриш като новородена галактика и си по-нахакана от богаташко хлапе в поршето на баща си.

Не можах да сдържа смеха си.

— И той самият не пада по-долу.

Тя също се засмя и сгъна кърпата в скута си.

— Мисля, че точно тази негова дързост го крепеше. Ако не беше толкова силен, едва ли щеше да оцелее.

Сърцето ми се късаше от всичко, което Ким ми разказа. Исках той да е добре. Исках всичко лошо, случвало му се някога, да бъде заличено. Но как би могло, ако той не се събудеше?

— Моля те, би ли се опитала да спреш това? — изрекох с отчаяние.

Пръстите й пригладиха гънките на кърпата. Беше взела решението си.

— Шарлот, той страда достатъчно заради мен. Дадох му обещание. Не мога да го наруша сега, след всичко, което направи за мен.

Колкото и да ми се искаше да споря, разбирах позицията й. Виждах обичта й по лицето й, чувах я в гласа й. Онова, което първоначално бях взела за незаинтересуваност, се оказа дълбока и пламенна лоялност. Просто трябваше да възложа всичките си надежди на чичо Боб. Той познаваше хора, които пък познаваха други. Ако някой можеше да го постигне, това беше той.