Първият гроб отдясно

Защо, за бога, Рейес би искал тя да остане анонимна по време на процеса му? Би трябвало най-малко да е ключов свидетел.

— Знаете ли какво се е случило с него? — попитах я.

Тя сведе брадичка още по-ниско и косата закри очите й.

— Знам, че е бил прострелян. Амадор ми каза.

— Амадор държи ли ви в течение?

— Да.

— Значи знаете, че щатът е постановил изключване на животоподдържащите му системи утре.

— Да — задавено промълви тя.

Накрая стигнахме донякъде. Може би все пак щеше да се получи.

— Трябва да го оспорите, Ким. Никой друг не може да го направи. Изглежда сте единствената му жива роднина.

— Не мога — бързо поклати глава тя. — Не мога да се замесвам.

Останах без дъх от смайване и се втренчих в нея шокирана и объркана.

Тя усукваше кърпата между побелелите си кокалчета.

— Моля ви, не ме гледайте така. Вие не разбирате.

— Очевидно не.

От гърдите й се изтръгна приглушено ридание.

— Той ме накара да се закълна, че никога вече няма да търся контакт с него. Каза, че като излезе, той ще ме намери. Затова останах тук, в Албукърки. Но не ходя да го посещавам, не му пиша, не му звъня, не му пращам подаръци за рождения му ден. Накара ме да се закълна — повтори тя и очите й ме молеха да разбера. — Не мога да се замесвам.

Макар да не можех да си представя защо Рейес би я накарал да даде такава клетва, ситуацията явно се беше променила. Реших да нанеса решителен удар. Както често си казвах, отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

— Ким, той ви е предпазвал през всички тези години — изрекох с леден обвинителен тон. — Как може да бездействате сега?

— „Предпазвал“ не е точната дума — каза тя и захлипа зад кухненската кърпа.

— Не разбирам. Да не е имало… сексуален тормоз? — Не можех да повярвам на дързостта си, породена от безизходицата. Да изтърся нещо на тази толкова чувствителна тема граничеше с бруталност.

Сълзите, които бликнаха на ручейчета от очите й, отговориха вместо нея.

— Той ви е защитил, доколкото е могъл. Нима ще му обърнете гръб сега?

— Казах ви, че това не е точната дума.

Краят на търпението ми наближаваше стремително. Защо тя не искаше да му помогне? Виждах колко много той се бе тревожил за нея, как бе рискувал живота си онази нощ само за да остане с нея. Можеше да избяга, да иде в полицията, да предаде побъркания си баща на властите и да бъде свободен. Но беше останал. Заради нея.

— Коя е точната дума тогава? — попитах язвително.

След дълъг момент на размисъл тя ме погледна с очи, в които се отразяваше слънчевата светлина.

— Понасяше.

Добре. Това ме хвърли в шах.

— Не разбирам. Какво…

— Баща ми… — Гласът й се прекърши под тежестта на собствените й думи. — Баща ми никога не ме е докосвал. Аз бях просто оръдието му да контролира Рейес.

— Но вие ме оставихте с впечатлението, че е имало сексуален тормоз.

Тя вдигна поглед към мен. Беше почти враждебен заради това, което я насилвах да каже.

— Никога не е докосвал мен. Мен. Не съм казала, че не е имало сексуален тормоз.

Зашеметена, прекарах цяла минута в мълчание, като се опитвах да анализирам и осмисля казаното от Ким. Беше болезнено да разсъждавам над това, сякаш мисълта бе материален предмет, кутия, покрита с остри като бръснач стъкла, които режеха пръстите ми при всеки опит да я отворя.

— Отначало използваше животни, за да го контролира.

С усилие фокусирах погледа си върху крехките черти на лицето й.

— Когато Рейес беше малък, използваше животни. Ако беше непослушен, животните изкупваха вината му и страдаха заради него. Баща ни твърде отрано беше разбрал, че иначе не може да има власт над него.

Примигнах и пуснах думите в съзнанието си, въпреки внезапното си нежелание да ги чуя.

— После майка ми, наркоманка, която по-късно умря от усложнения вследствие на хепатит, му даде идеалното оръжие. Мен. Тръсна ме пред вратата му и не се обърна повече назад. Така предостави на баща ми власт над Рейес. Ако той не се подчиняваше на всяка негова заповед, оставах без вечеря. Без закуска. Без обяд. Накрая и без вода. Това продължи, докато Рейес не се предаде. Баща ни нямаше никакъв интерес към мен, освен като към инструмент, с който да контролира всяка крачка на брат ми.

Седях безмълвна, неспособна да побера в ума си такова съществувание, да си представя Рейес толкова безпомощен, истински слуга на едно чудовище. Гърдите ми се стегнаха, стомахът ми стана на възли и почувствах как закуската се надига към устата ми. Преглътнах мъчително и няколко пъти поех дълбоко въздух, отвратена от себе си, задето карах Ким да се връща към такива невъобразими ужаси.

— Но вие трябва да разберете що за човек е Рейес — продължи тя, без да забелязва състоянието ми, — да схванете начина му на мислене. Казах ви истината, но такава каквато той я възприемаше, че баща ни ме наказва заради него. През всичките тези години пое бремето върху своите плещи, както един крал носи отговорността за благосъстоянието на народа си.

Стиснах челюсти, за да спра треперенето на брадичката си.