Първият гроб отдясно

Тръгнах си със същото усещане за сюрреалност, в каквото плувах от дни. С всеки час научавах нещо ново и изумително за Рейес. След като го търсих толкова дълго без никакъв резултат, лавината от информация, която ме заливаше от всички страни, ми дойде в повече. Не че се оплаквах. Хората, умиращи от жажда, не роптаят срещу потопа. Енигмата Рейес Фароу ставаше все по-загадъчна. И исках да установя докъде се простираше тази загадъчност. Оставаше си въпросът обаче: бях ли в състояние да го постигна за двайсет и четири часа?

Глава 19

„Външността ми може да не впечатлява, но много ме бива да се правя на нинджа.“

Стикер върху броня на кола

— Къде си?

Тъкмо бях излязла от съда, когато се обади чичо Боб. Зюсман беше предложил да подам възражение срещу решението на щата на базата на мнима вероятност Рейес да е единственият жив човек, притежаващ информация за сериен убиец в Канзас. Мразех да използвам номера с Ханибал, но само това успяхме да измислим в такъв кратък срок. Ако успеехме, това би спряло изключването на животоподдържащите апарати на Рейес само временно, но щеше да ни даде малко време. Трябваше да поговоря с него, но по възможност, без да се приближава прекалено. Без да ме докосва. И без да ме гледа. Може би тогава щеше да ми дойде малко здрав разум. Чудех се дали някак мога да го спра. Да го вържа за кухненската мивка или нещо подобно. Щеше да ми е нужно свръхестествено въже. Или пък белезници, поръсени с магически прашец.

— Ти къде си? — отвърнах аз с въпрос. Чичо Боб беше толкова любопитен.

— Трябва да те подготвим.

— Да ме подготвите? За какво? — Бях ли се съгласявала на такова нещо? Дори не съм посещавала подготвителен клас.

Чибо въздъхна шумно.

— За ужилването — повиши тон той.

— А, да. — Бях го забравила. — Току-що попълних възражение срещу щата. Ще го придвижиш ли възможно най-бързо? Нямаме много време.

— Разбира се. Ще се обадя на една съдийка, с която някога се срещахме.

— Чичо Боб, нужен ни е човек, който те харесва.

— Тя ме харесваше. Всеки сантиметър от мен.

Потръпнах при мисълта и продължих към Мизъри.

— Благодаря ти, чичо Боб. Дължа ти услуга.

— Една? Сериозно ли говориш?

— Ще ги броим ли? Защото ако ще ги броим…

— Добре, няма значение. Дотътри си задника тук.

След като обсъдихме в крачка плана с двата екипа — един по техниката и един за подкрепление отвън — изтичах обратно до апартамента си, за да се облека подходящо за ролята. Потрудих се главно над прикриването на синините, които все още носех от скорошните си приключения. Когато отново се появих на сцената, изглеждах като потисната библиотекарка с очи на секс котенце и нацупени устнички, които можеха да разплачат голям мъж.

Гарет спря по средата на това, което правеше, и ме огледа прехласнат. Приех го за добър знак, докато не проговори.

— Идеята е да го съблазниш, не да му правиш данъчна ревизия.

По пример на Елизабет Елъри носех червен костюм с пола и обувки с осемсантиметрови остри токове. За разлика от нея обаче бях прибрала косата си в стегнат кок и бях сложила очила с пластмасови рамки, които крещяха „сухарка“.

— Суопс, ти от мъжки пол ли си изобщо?

Той се намръщи озадачено и аз попитах:

— Никога ли не си чувал за мокри сънища, включващи секретарка или библиотекарка, или пък германска надзирателка в училищно общежитие?

Той се огледа гузно, за да се убеди, че никой не ни слуша.

— Бинго — извиках триумфално и се запътих към вана за наблюдение. Гарет ме последва и аз продължих да му трия сол. — Сякаш Бени Прайс не би заподозрял нищо, ако някоя накипрена уличница му се появи с надеждата да го съблазни и да го придума да признае за убийството на четирима души. Страхотна идея. Можеше да я приема, ако имах желание за самоубийство днес. Огледай се наоколо. — Изчаках Гарет да забележи двете жени, очевидно стриптийзьорки, които вървяха към клуба. — Такива ги има повече, отколкото чешмяна вода. От друга страна, такива като мен не ти падат под път и над път. — Посочих към бизнес костюма си.

Стигнахме до вана, който беше паркиран на една пресечка разстояние и потропахме.

Обърнах се към Гарет и го чукнах по главата точно когато чичо Боб отвори задните врати.

— Нали помниш, че имам диплома по социология?

Той повдигна рамене, не докрай убеден, когато чичо Боб ме хвана за ръката и ме вдигна вътре. Пола и високи токчета. Едва ли това беше най-подходящото облекло при полицейска акция. Малко се тревожех, че Гарет можеше да реши отново да ми даде отскок, като ме сграбчи за задника. После бях малко разочарована, че не го направи. Всяко момиче си имаше нужда от вълнения.

Ванът се разклати, когато Гарет влезе.

— Още нямаме новини за отец Федерико — обърнах се към чичо Боб. — Ако не го открият, не знам какво ще правим.

— Ще се тревожим, когато му дойде времето — отвърна Чибо. — Сега нека ти поставим това. — Извади миниатюрен микрофон. — Това е най-малкият, който можахме да открием.