Първият гроб отдясно

— Ти сериозно ли? — попитах ужасено. — Микрофон? Планът беше Ейнджъл да включи супер скъпата камера, която Прайс държи нагласена зад бюрото си. Ще го запишем, без дори да разбере. И по-важното — аз ще оцелея.

— Така е, но ни е нужен някакъв контакт — запротестира той. — Как ще разберем, ако загазиш?

— Ако загазя, ще ви пратя съобщение. — Погледнах към Ейнджъл, който тъкмо влизаше. Личеше, че много се вълнува заради плана. Знаеше точно какво трябва да прави. — Наистина ли смяташ, че хората на Прайс няма да ме претърсят, когато той чуе защо съм там? — наведох се към чичо Боб. — Само защото виждам мъртъвци, не значи, че искам да съм една от тях.

Двайсет минути по-късно напуснах стая, пълна с полуголи момичета и горе-долу прилична музика, за да се озова в изненадващо тихия офис на Бени Прайс. Бизнесмен. Баща на две деца. Убиец.

— Няма микрофон, шефе — каза един от гардовете му, висок и мускулест блондин, след когото момичетата пърхаха с мигли, докато той ги отминаваше. Беше ме отвел в сумрачен коридор, за да ме претърси, като в същото време ме беше накарал да се изчервя от възмущение и доста неуместни трепети. — Но пък има камера.

Бени Прайс, който беше седнал зад бюрото си, се оказа много по-впечатляващ на вид, отколкото изглеждаше на снимките, заснети от хората ни. Но в негова защита — не е бил подготвен за снимките и не е имал шанса да позира. Беше с къса черна коса, спретнато подстригани мустаци и козя брадичка. Напълно загуби уважението ми, като видях вратовръзката и кърпичката му. Вратовръзката беше в цвят маджента на фона на лъскава черна риза и жилетка на тънки райета, а кърпичката се подаваше от джоба на жилетката и беше виолетова. А, не, край. На този трябваше да му се види сметката.

— Искали сте да ме видите госпожице…

— Госпожа… Маджента. Вайълет Маджента — отговорих, като се стараех да остана сериозна.

Бодигардът се доближи и сложи видеокамерата, която беше открил в дамската ми чанта, на бюрото на Прайс.

— Каза ми, че името й е Лоис Лейн.

За съжаление мисля, че той ми повярва.

Прайс се изправи и взе камерата. Предполагаше се, че със стойката си ще ме накара да се чувствам комплексирана и уплашена. Познавам много жени, на които би подействало. Не и на мен.

Седнах срещу него, а той отвори дисплея и включи записа.

„Казвам се Дона Уилсън — чух се да говоря от другата страна. Не от отвъдното… — Изпратих този запис на десет души в това число адвоката ми, един колега и педикюристката ми. — Едва се сдържах да не прихна. Каква ти педикюристка? — Ако не се обадя на всеки един от тях до девет тази вечер, ще отнесат касетата направо в полицията. Имам неопровержимо доказателство, заключено в сейф, че Бени Прайс, собственик на стриптийз-клуб «Кюфтенца», е трафикант на деца, които продава като роби в чужди страни. Един от споменатите десет души има ключа от сейфа и ще го предостави на полицията в случай, че не се върна невредима до уреченото време.“

Бени замръзна за момент, преди да затвори дисплея и да ми подаде обратно камерата. Тъй като имах пълното му внимание, реших, че е време да започна да действам. Дишайки тежко, зарових пръсти в чантичката си — копринено бижу тип „плик“, което Куки великодушно ми зае — и му отправих настоятелен, но леко наивен поглед.

Очевидно нямаше да спечеля наградата Любимка на годината в клуб „Кюфтенца“. Въпреки че го прикриваше умело, Прайс беше ядосан. Насили се да запази спокойствие и седна обратно зад бюрото.

— С какво точно доказателство разполагате? — попита с леден тон.

Забих поглед в чантичката си и после го насочих обратно към него, като се надявах да не прекалявам с играта на нерви. Целта беше да купи това, което продавах, не да му го натикам в гърлото.

— Имам флашка, която получих от работодателя си. Адвокат, застрелян преди два дни. Според него, в нея се съдържа всичко, което е нужно, за да бъде пратен Бени Прайс, тоест вие, зад решетките.

Прайс се отпусна. Ъгълчетата на устата му потрепнаха. Знаех, че флашката е у него. Може би щеше да бъде достатъчно глупав да…

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади въпросната флашка.

— За тази тук ли говорите?

Да. Беше точно толкова глупав. Докато в себе си танцувах, външно започнах да показвам признаци на паника. Ейнджъл и Зюсман повдигнаха палци за поздрав зад гърба на Прайс. Камерата записваше.

— Сега мога ли да ида да гледам стриптийзьорките? — попита Ейнджъл.

Изскърцах със зъби и го стрелнах бързо с поглед, като междувременно продължавах да дишам дълбоко. Прайс ми отправи една от онези усмивки на превъзходство, типични за бос на мафията или директор на старчески дом. Зюсман отстъпи назад с гневен поглед, вперен в него.

— О, за малко да забравя — рече Ейнджъл, втурна се към мен и откопча най-горното копче на прекалено впитата ми блуза, давайки на Прайс и, да се надяваме, на камерата добър изглед към моето деколте. Погледът на Прайс мигом се насочи натам. Опасност и Уил Робинсън. Първокласно разсейване. Когато погледна обратно нагоре, като по чудо няколко кичура се бяха изплъзнали и бяха обрамчили лицето ми.

Побутнах нервно очилата си.