Първият гроб отдясно

— Чарли — произнесе тревожно и избърса устата ми с палец. Вероятно ми течеше кръв. — Добре ли си?

— Шегуваш ли се? — попитах, като се борех с превръзката върху очите на отец Федерико. — Напълно владеех ситуацията.

После настъпи един странен момент. Нещо като връщане към реалността. Чичо Боб взе пистолета от ръцете ми и ми помогна с превръзката на отец Федерико. Благодарността и облекчението, изписани по лицето му, ме трогнаха дълбоко. Изражението на чичо Боб, когато ме погледна, бе изпълнено с толкова мекота и загриженост, че се хвърлих в прегръдките му и останах там толкова дълго, колкото посмях. Чувствах се като в рая само дето ги нямаше светлините и музиката.

Сигурно беше от радост. Задето бях жива. Защото бяхме намерили отец Федерико и бяхме заловили Прайс. Но докато се гушех в топлите обятия на чичо, едва успявах да преборя сълзите. Не беше момент за сълзи. Понякога бях такова момиче.

Някой сложи ръка на рамото ми. Беше Гарет.

— Сега мога ли да отида да гледам стриптийзьорките?

Хвърлих поглед над рамото на чичо към ухиления Ейнджъл. И него бих прегърнала, но на хората им изглеждаше странно, когато прегръщах въздуха.

— Дръпна ми вратовръзката — отговори чичо Боб на въпроса ми как ме бяха открили.

— Ейнджъл ти е дръпнал вратовръзката?

— Доведе ме право при теб.

Седяхме в конферентната зала на управлението и гледахме записа с признанието на Прайс. Беше неописуемо късно и вече го бяхме превъртели около седем хиляди пъти. Мисля, че Гарет го правеше заради кадрите с моите момичета. Явно се харесваха.

— Трябва да призная, Дейвидсън, впечатлен съм — заяви той с очи, залепени за екрана. — Това изисква яки топки.

— Моля те — изсумтях аз. — Изисква яйчници. От които аз притежавам два броя.

Той се обърна към мен с развеселено лице.

— Някога споменавал ли съм, че съм дипломиран гинеколог? Ако яйчниците ти имат нужда от каквото и да било…

Направих гримаса, изправих се и изкуцуках с боси крака до вратата. Прикривах умело, че Прайс всъщност беше счупил врата ми, но не можех да скрия факта, че си бях навехнала глезена на път за вана. Проклети токчета. Сега умирах от болки и във врата, и в глезена.

Междувременно Барбър и Елизабет се отбиха да кажат, че са открили отец Федерико в болницата. Останаха мъничко разочаровани, когато им казах, че е там, защото ние го бяхме отвели. Състоянието му не беше добро, но щеше да оживее.

В крайна сметка денят се оказа успешен. Имахме флашката, видеозаписа и показанията на отец Федерико. Много вероятно беше Бени Прайс да прекара остатъка от живота си в затвора. Или поне сериозна част от него. Разбира се, щеше да му се наложи да се научи да ползва лявата си ръка, помислих и се подсмихвах.

Всички заслуги щяха да се припишат на чичо Боб, но така си беше редно. Това, че аз бях частен детектив, помагаше. Не му се налагаше да обяснява какво правя на местопрестъплението или какъв точно вид консултант бях. Като чуеха, че съм частен детектив, хората спираха да задават въпроси.

— Така и не ми каза имената им — обади се Гарет.

Обърнах се към него и повдигнах въпросително вежди.

На лицето му цъфна дяволита усмивка.

— Запозна ме с Опасност и Уил Робинсън, но пропусна да представиш другите две сладурчета — каза с поглед, вперен в долната част на тяло…

— Хубаво — въздъхнах нетърпеливо. — Но няма да се подиграваш на имената им. Много са чувствителни.

Той вдигна длани във въздуха.

— За нищо на света.

Смръщих се предупредително и посочих към областта на левия си яйчник.

— Това е „Озари ме“. — И после към десния. — Това е Скоти.

Гарет зарови лице в шепите си. Да не беше питал.

— Почакай ме — извика чичо Боб. Беше предложил да ме закара до вкъщи, тъй като към крака ми беше привързана торбичка с лед.

— Добре се справи, Дейвидсън — каза един от полицаите, докато излизах. Останалите присъстващи се заусмихваха и закимаха в знак на одобрение. Това беше начинът им да кажат поздравления. След като бях прекарала години под враждебните им погледи и хапливи забележки, това беше малко смущаващо.

— Утре ще си получиш джипа — заяви Гарет, който ни последва до вратата. Помогна ми да се кача в колата на Чибо и се увери, че съм затегнала колана си, преди да затвори. — Добра работа — произнесе с устни, когато потегляхме. Започваха да ме побиват тръпки.

Почувствах се хиляда пъти по-добре, когато се озовах обратно в апартамента си. Не бях осъзнала колко уморена съм всъщност. Чичо Боб ми помогна да вляза и изчака да се преоблека в пижамата си, за да провери състоянието на глезена ми още веднъж.

Адвокатите ме последваха в спалнята, след като се преоблякох.

— Справихме се — каза Елизабет и вълнение озари лицето й.

— Да, справихме се. — Пристъпих към нея за безплътна прегръдка.

— Сега какво? — попита Барбър.

Погледнах го почти с тъга.

— Време е да преминете.

Елизабет се приближи към него.

— Ако някога имаш път, моят гроб е първият вдясно в новата част.

Той се подсмихна.

— Аз съм от другата страна. Погребението ми беше… хубаво.

— Моето също.