Първият гроб отдясно

— Може и да греша — казах, като се опитвах да не се разсмея, — затова не идвайте после да ме преследвате, но съм почти сигурна, че ще се виждате там, където отивате. Имам сериозни причини да смятам, че приятелите и обичаните хора остават близо един до други.

— Странно е — заяви Елизабет. — Чувствам се, сякаш вече искам да тръгна. Все едно нямам друг избор.

— И аз изпитвам същото — каза Барбър и хвана ръката й сякаш за опора.

— Привличането е силно — обясних. — Защо мислите няма повече като вас тук? Топло и запленяващо е. И там ви е мястото.

Те се спогледаха, усмихнаха се и без да кажат нито дума повече, отпътуваха.

От моя гледна точка, преминаването е като да виждам как хората изчезват. Почувствах как се просмукаха през мен. Усетих емоциите им. Страховете им. Надеждите и мечтите им. Но също така и омразата, неприязънта, завистта. Но най-силно от всичко почувствах безграничната обич. С всяко преминаване надеждата ми за човешката раса растеше.

Елизабет беше оставила всичко, което бе притежавала, на племенниците си, а преди няколко години Барбър си беше направил застраховка живот. Майка му щеше да е богата жена.

Бях сигурна, че би предпочела сина си жив, но това беше поне малка утеха. Той й беше написал писмо, както бяха направили Елизабет и Зюсман, само че не чак толкова… емоционално. Бях убедена, че майка му се е зарадвала.

Обърнах се към Зюсман и попитах:

— Ами ти?

Той се взираше през прозореца. Наведе глава.

— Не мога да си тръгна.

— Патрик, те ще се справят.

— Знам, ще го направя, просто не сега.

Изчезна, преди да успея да кажа каквото и да било.

— Здравей, сладурче.

Обърнах се към леля Лилиан и едва не изкрещях, като видях кой я придружава. Вместо това се насилих да се усмихна.

— Здравейте, лельо Лил, господин Хабършам.

Господин Хабършам беше мъртвецът от 2Б, заради когото бях изобретила трансценденталния спрей срещу вредители.

Бяха опиянени и весели и леко ми се повдигна.

Но леля Лилиан имаше такова сладко изражение на сбръчканото си лице.

— Отиваме до ресторант „Маргарита“ да помиришем омарите, после ще се наслаждаваме на залеза, а междувременно ще правим пламенен животински секс.

К-какво? Дори и в мислите си взех да заеквам. Не можех да повярвам на ушите си. В „Маргарита“ сервираха ли изобщо омари?

— Добре, лельо Лил, забавлявайте се.

Добре, признавам, че мисълта тези двамата да правят пламенен животински секс, ме шокира. Особено като се имаше предвид, че леля ми няма зъби, а и температурата им бе под точката на замръзване. Колко пламенен можеше да бъде?

Изкуцуках обратно до дневната, като се чудех дали трябваше да уведомя Чибо за намеренията на пралеля му, но реших да не го правя.

— Още не мога да го повярвам — поклати той глава и свали превръзката от глезена ми. — Оцеля след побоя на онзи пиян изверг, след падане от три метра и след не един, а два опита за убийство и накрая пострада от чифт обувки с високи токове. Винаги съм знаел, че са опасни.

— И генетичната склонност към душевно заболяване е опасна, ама си трая, не се оплаквам.

Той се засмя и метна бинта на дивана ми, купен от вехтошарски магазин.

— Подуването е спаднало значително. Това е невероятно.

Подуването наистина беше спаднало. Може би Рейес беше прав. Травмите ми се лекуваха далеч по-бързо, отколкото на хората около мен. А и не се давах никак лесно.

— Няма нужда от нова превръзка. Много по-добре съм.

— Добре, ще тръгвам. Но имаше нещо, което исках да ти кажа — каза той и се запъти към вратата. — А, да, свързах се с познатата си съдийка. Заела се е с твоето възражение.

Облекчение изпълни всяка моя клетка. Сега трябваше да измисля как да спра щата за постоянно, в случай, че Рейес не излезеше от комата.

— Новините от отец Федерико са, че ще се възстанови и ти изпраща огромни благодарности. Теди е при него. Би искал да те види, когато имаш възможност да се отбиеш. — Той отново пое към вратата, после спря и се почеса по главата. — Утре сутрин ще започнат процедурата по освобождаването на Марк Уиър. — Пак тръгна да излиза и отново спря. Опитах да не се разсмея. Така никога нямаше да си стигне до вкъщи.

— О — рече. Извади бележника си и го разлисти. — Изглежда нападателят, който се опита да те вкара в гроба вчера, онзи Зики Хършил, е бил на път да стане масов убиец. Не си първата, която е нападнал. Слава богу, че ти сложи край на това.

Дъхът спря в гърдите ми, дробовете ми сякаш се парализираха и усетих бодежи по гръбнака си.

— Ти… за какво говориш?

— Следобед са повикали полиция в дома му. Открихме съпругата му в спалнята, потънала в локва кръв.

В стаята сякаш изведнъж се стъмни и светът пропадна под краката ми.

— Един от най-лошите случаи на домашно насилие, които съм виждал.

Борех се с гравитацията и шока, изпаднала в жалко, паническо отрицание. Но реалността напираше и ме фрасна като с чук.

— Това е невъзможно.

— Кое? — Чичо Боб ме погледна и направи крачка към мен.

— За жената на Хършил. Няма начин да е била тя.

— Ти познаваше ли я?

— Аз… донякъде.

Нямаше начин да е мъртва. Лично я бях оставила на летището. Веднага след това се срещнах с Хършил в бара. Просто нямаше начин да е тя.