Първият гроб отдясно

И ето че се появи Големия злодей, Рейес, чийто гняв бе по-мощен от този на всички останали. Само че той не беше ядосан на мен. Ако го бях оставила, щеше да разполови мащехата ми. Знаех го, както и че слънцето ще продължава да изгрява. Умолявах го полугласно да не я наранява. Опитах се да го накарам да разбере, че случилото се е по моя вина. Че заслужавах гнева на хората около мен. Дениз ме беше предупредила да не говоря за онези, другите. Но аз не я бях послушала. Той се поколеба. После, с разтърсващ земята звук изчезна, като остави подире си същността си, мириса си на природни стихии и наситен, екзотичен вкус.

Тогава баща ми излезе напред и хвана Дениз за раменете. Тя се разтърсваше от ридания, докато той я водеше към полицейската кола. Ченгетата ме разпитваха дълго, но аз отказах да говоря повече за това. Без да разбирам къде съм сбъркала, затворих уста и не отроних нито дума. И никога повече не нарекох Дениз „мамо“.

Беше суров урок и никога не го забравих.

Две седмици по-късно се измъкнах крадешком и отидох сама в парка. Седнах на пейка и гледах как Бианка си играе. Тя ми направи знак да отида при нея, но аз все още бях твърде тъжна.

— Моля те, кажи ми — чух зад гърба си гласа на госпожа Джонсън, — Бианка още ли е там?

Стресната скочих от пейката и я загледах с тревога. Тя гледаше към мястото, където Бианка си играеше в домашно скован пясъчник, близо до гората.

— Не, госпожо Джонсън — отвърнах притеснено, — нищо не видях.

— Моля те — промълви тя. — Моля те, кажи ми. — По лицето й се стичаха сълзи.

— Не мога. — От гърлото ми не излизаше глас, а уплашен шепот. — Ще си имам неприятности.

— Шарлот, миличка, само искам да знам дали е щастлива — задавено пророни тя и коленичи до мен.

Хукнах и се скрих зад един контейнер за смет, а госпожа Джонсън се отпусна на пейката и заплака. Бианка се появи до нея и погали с малката си ръчица косата й.

Знаех вече, че не бива да казвам нищо, наясно бях с последствията, но все пак го направих. Промъкнах се към пейката и скрита зад храстите подвикнах:

— Тя е щастлива, госпожо Джонсън.

Жената се обърна и се опита да ме види между листата.

— Чарли?

— Не, името ми е капитан Кърк. — Не се проявих като най-находчивото същество на планетата. — Бианка ме помоли да ви кажа да не забравяте да храните Родни. Съжалява, че е счупил чаша от чаения сервиз на майка ви. Надявала се Родни да има по-добри обноски при хранене.

Госпожа Джонсън притисна уста с ръцете си. Изправи се и заобиколи пейката, но аз в никой случай нямаше да се дам отново да ме шамаросат. Хукнах към къщи, като се заклех никога вече да не говоря за мъртъвците. Но тя ме гонеше. Настигна ме и ме вдигна от земята като орел, грабнал плячката си от езеро.

Мислех си да се разпищя, но госпожа Джонсън ме прегърна и притисна до себе си. Държа ме така много дълго време. Ридания разтърсваха тялото й и двете се свлякохме на земята. Бианка застана до нас усмихната, отново погали косата на майка си и се приближи до мен. Разбрах, че беше казала на майка си всичко, което искаше — явно ставаше дума за много важна чаша — и вече беше готова да си иде. Когато премина през мен, ми замириса на ароматизирани лепенки за рани и на царевичен чипс.

Госпожа Джонсън продължи да ме полюлява в прегръдките си, докато баща ми не се появи с патрулна кола. Тогава тя спря и ме погледна.

— Къде е Бианка, миличко? Каза ли ти?

Сведох глава. Не исках да говоря, но тя толкова искаше да знае.

— До вятърната мелница отвъд дърветата е. Търсили са я на погрешно място.

Тя поплака още малко, после обсъди случилото се с баща ми, докато аз наблюдавах Големия злодей в далечината. Черната му мантия се издуваше като корабно платно на вятъра и се разгръщаше на площ, обхващаща три масивни дървета. Бе великолепен и беше единственото, от което искрено съм се плашила през целия си живот. Изчезна пред очите ми, когато госпожа Джонсън дойде да ме прегърне отново. Същия следобед откриха трупа на Бианка. На следващия ден получих голям грозд балони и ново велосипедче, но Дениз не ми позволи да ги задържа. И все пак всяка година на рождения ден на Бианка получавах грозд ярки балони и картичка с надпис „Благодаря“.

Това преживяване ме научи на две неща: че повечето хора никога няма да повярват в способностите ми, дори най-близките ми; и че повечето хора никога няма да разберат отчайващата потребност на живите да узнаят истината за съдбата на обичаните си покойници.